събота, 31 януари 2009 г.

Personal Effects


Ровя си аз из тракерите с надеждата да намеря някое филмче,в което,за разнообразие, да има по-малко кеч,кървища или цици и хоп...изненада! А си мислех,че подобно търсене,само по себе си,е обречено на неуспех. Докато не попаднах на „Personal Effects”.

Накратко това е филм за любовта,загубата,страданието и надеждата.
Не накратко се разказва за жена (Мишел Пфайфър),чиито съпруг бива убит от най-добрия му приятел,за глухонемия и син и за мъж (Аштън Кътчър),който дълбоко в себе си се обвинява за смъртта на сестра си. За техните срещи и раздели. И за влиянието,което оказват един на друг,докато се опитват да преодолеят сполетялата ги загуба.

Хубаво филмче. Оригинално. С добра актьорска игра.
Явно Аштън Кътчър си пада по „каки” не само в личния живот,защото напрежението между него и екранната му половинка направо с нож да го режеш!
(Ехххх,де да бях и аз с около 20-25 години по-голяма...можеше да съм негов тип! :D )
Жалко,че филми като този (драма) рядко набират популярност сред широката аудитория. Но пък едно е сигурно-бих отишла да гледам филмчето и на кино,защото наистина е нетипично и представя един оригинален прочит на до болка познати понятия като горепосочените (любов;загуба,страдание).

И макар някой всезнайковци да му поставят етикет „муден” или „скучен”,според мен съдържа зрънце философия и оптимизъм и не бива да бъде пренебрегван само защото му липсват масовите престрелки, зрелищните каскади или пък груповия секс.
Определено си заслужава човек да отдели час и половина от времето си за да го изгледа!

Ето и една мисъл от филма,която,не знам защо,но страшно много ми допадна:
(Думите са на момчето,през чиито поглед са представени събитията)

“But all this isn’t only about me. All of this is more about waiting for someone, you know will never come back. About that time spent waiting and the people you meet in the waiting room.”

петък, 30 януари 2009 г.

Нещичко

Една дума-комуникация.

Като дечковци са ни учили,колко е важно споделянето и комуникирането с околните-с мама,с татко,с другарчетата от детската градина или предучилищната.
И ние по един или друг начин-с поглед,жест или няколко прости думички-съумявахме да дадем израз на мислите и чувствата,които се въртяха из малките ни,наивни главици.
Усмихвахме се.Личицата ни ту грееха от радост ту биваха облени от сълзи.Понякога,когато искахме да покажем своята привързаност,просто разтваряхме ръчички за да прегърнем тези,които обичахме. Или пък се намусвахме и обръщахме гръб на тези,които ни бяха неприятни.
Макар в онези невинни,детски години понятия като любов,омраза,искреност или лъжа да ни бяха далечни и непознати,ние все пак търсехме и намирахме начин да комуникираме.



И ето ни днес: пораснали,променени и знаещи.
Научили сме всички онези думички,които преди са били загадка за нас. Знаем какво означава да обичаш и да мразиш,да бъдеш искрен или да лъжеш. Научили сме си урока.
И въпреки всичко ние мълчим,не можещи да дадем израз на чувствата и емоциите,бушуващи в нас.
Станали сме по-големи,но и същевременно по-малки,безлични.
По-знаещи,но и по-потайни.
Интересуващи се от себе си и безразлични към другите.
Търсещи близост,но и страхуващи се от нея.
Обичани и обичащи,но неспособни да изразим обичта си.

И къде остана комуникацията?
А,да,вярно! За тази цел си имаме телефони,и-мейли,скайпове и емотиконки,с които да покажем на света как се чувстваме.

Заключение:
Живеем в един свят на технически напредък,но и на емоционален упадък.
В свят без граници....освен тези,които сами си поставяме.

понеделник, 26 януари 2009 г.

Дуxless

Идеята за този блог се зароди в русата (и умна) главица на Денито,с която на по чашка кафе и ММ взаимно се възмущавахме на порасналото обществено самочувствие и властващата наред слободия.

Живеем в свободна страна като свободни граждани със право на свободен избор.
На теория добре. Но както повечето идеологии,прилагането и на тези в практиката търпи известна критика. Преди всичко поради погрешното тълкуване на думите „свобода” и свободен избор”.
Факт е,че в днешно време,в стремежа си към себедоказване и изява,човек не веднъж прекрачва границите на личната си свобода за сметка на тази на околните. Което,ако мога да си позволя,бих нарекла просто слободия и безхаберие. Веднъж повярвал в себе си,той често възприема общоприетите норми в смисъла на „граници”,имащи за цел да спънат неговото социално и нравствено развитие. Ако изобщо можем да говорим за развитие на някаква нравственост у днешния хомо сапиенс. И така, въоръжен с порасналото си самочувствие и амбиции,човека тръгва на кръстоносен поход срещу съществуващите порядки с ясната цел да „натрие носовете на околните”.
Да си призная,тази т.н. борба за себедоказване до някъде ми напомня на една творба на Христо Смирненски, а именно „Приказка за стълбата”. И тъй като ние живеем в един динамичен свят,повече подхожда да е „Приказка за ескалатора”,в която онези, „великите” и „безсмъртните”, се превръщат в жертви на собствената си нравствена деградация. Стават роби на собствената си мания за величие и на убеждението,че водят съдбата за носа,защото нали се сещаш…те не са случайни хора! Нека да ги наречем просто „богоизбраните”.
Това,което аз и Денито се запитахме,беше,дали същите онези богоизбрани,които веднъж са имали доблестта да щурмуват заобикалящия ги свят,някога ще осъзнаят,че над тях винаги ще има поне един задник за лизане? (Простете за жаргонния език.)
Защото нека да си го кажем направо,в днешно време не са малко хората,готови на компромис с нравствените принципи на съвестта си (ако разбира се,им е останала такава в наличност) в името на една по-велика идея-себеизтъкването и личната облага.
Какво от това,че някакви си чуждестранни „артисти” асоциират нашата свидна родна страна с кенеф? Тях,богоизбраните,какво ги засяга? Важното е на тях да им е добре.
И не говоря само за управленческия „елит”,но и за обикновения,средностатистически човек,опитващ се да компенсира било то външност,характер или невежество за сметка на порасналото си и не дотам оправдано самочувствие.
Но донякъде ги оправдавам. Към какъв морал и ценности би могъл да се придържа човек,когато етическия му кодекс отдавна се е размил във времето. Да отстояваш себе си,идеите и вярванията си погледнато през призмата на днешния ден е почти непосилно. А да се превърнеш в безгласна карта изглежда все по-лесно. Защото,има ли смисъл да се блъскаш,знаейки че живееш в свят,в който „това което не става с пари,става с много пари”?

Постепенно трудът отстъпи място на заплащането, градският транспорт – на скъпите коли, образованието – на развлеченията, прехраната – на охолството, моралът – на парите. Днес не е важно колко книги си прочел и колко можеш да говориш за тях. Това, което има значение, е къде си бил, с кого си се запознал, с какво си облечен, каква кола караш и какви сметки плащаш. Звучи песимистично и укорително, но такава е съвременната действителност.


Цитат от книгата на Сергей Минаев „Дуxless”

неделя, 25 януари 2009 г.

Широко затворени очи

Малцината,които следят блога ми,се запитаха,защо съм спряла да пиша? И като всеки въпрос,пробуди у тях множество догадки,коя от коя по-оригинални сами по себе си.
Някой изразиха мнението,че най-вероятно ми липсва вдъхновение. Онази така наречена съзидателна сила,която те тласка към новото,непознатото. Онази „муза”,която каца на рамото ти и тихичко ти шепне на ушенце,какво и как трябва да направиш,за да бъдеш разбран и приет. И не на последно място-оценен.
Други застъпиха тезата,че явно съм се изчерпала откъм творчески идеи и нямам нищо ценно,което да споделя. Не знам,може и да са прави.
Но като всеки въпрос,и този,не по-малко от останалите,заслужава задоволителен отговор. Така че,нека да сложа край на досадната авторска вметка и да мина към същественото.

Не пиша,защото вярвам,че всяко написано нещо,само по себе си е изкуство,без значение дали е разбрано или не. И както доброто вино,трябва да отлежи преди да бъде поднесено,за да носи наслада и удовлетворение. А не просто да служи за утоляване на жаждата. Или иначе казано,избягвайки от метафората,да задоволи простия и първичен инстинкт на споделяне. И ако мога да си позволя да цитирам една мисъл,която страшно много ми допадна: „Всичко,което правим,е изкуство.А изкуството не бива да се претупва.”
Не твърдя,че написаното от мен, би могло да се тълкува като изкуство в неговия общовалиден смисъл.О,не! Далеч съм от тази мисъл! Но за мен,писането е рядка възможност да изразя себе си и начина си на мислене. Вярвам,че писането е своеобразен триумф на творческата мисъл и себедоказване. Затова,според мен,за да пишеш,преди всичко трябва да си наясно със себе си.
И аз не пиша точно по тази причина.

Един много близък и ценен от мен човек ми беше казал,че ако някой съумее да преобрази култивираната болка в съзидателна сила,то той достойно може да се нарече творец. Може и да е бил прав. Не знам. Надявам се.
Напоследък съм доста напред с култивирането. И същевременно толкова далеч от съзиданието.
Все още съм някъде там между заблудата и прозрението,между предателството и прошката,между градивното и изпепеляващото. В онзи до болка познат коловоз,от който май няма излизане. Остава ми само да вървя напред,защото да се връщам назад е твърде късно. И твърде глупаво.
И аз си вървя, широко затворила очи, спъвам се, падам, отупвам се и продължавам. Не защото толкова ми се върви,а защото ме е страх,че ако спра,всички онези култивирани емоции ще ме застигнат.
Ето ме днес. Осъзнавам,че никога няма да избягам от случващото се. Осъзнавам,че докато съм вървяла като кон с капаци по познатия коловоз,съм се разминала с онези,които преди ми подаваха ръка. И сега сме далечни. Чужди. „ Близки непознати” както се пее в една песничка.
Но за обратен завой вече е късно.
Замислих се,че дори причиненото някога от мен сега ми се връща. Че преди,когато неволно съм наранявала,не съм и очаквала,че някой ден може и мен да ме наранят пак така-неволно. Или не чак толкова. (Все пак стореното в нетрезво състояние не може да се тълкува като неволно,но нека не изпадам в лирични отклонения.)
Но продължавам да вървя. Подминавам гара „Прошка”. От нея вече няма смисъл. Защо да облагодетелствам някого,който в един определен момент е решил сам да се облагодетелства от моето отсъствие? Наречете ме злопаметна,ако ще дори егоистка. Но самосъхранението преди всичко.
Чудя се още колко ли път ми остава преди да ми се изясни цялостната концепция за живота,приятелството и любовта. Предполагам,че бая.
Ама както се казва: Гъз път да види!

неделя, 18 януари 2009 г.

Искам да е цветно...


Мразя чернобялото ежедневие извадено като от някой стар ниско бюджетен филм.Мразя и безликите марионетки,които щъкат насам-натам колкото да не съм сама.Мразя ги и затова ги игнорирам,тъй както ме игнорират и те. Сигурно не могат да ме разберат.Виждам им се странна,отнесена,замечтана.Нездраво стъпила на земята.Търсеща хармония и разбирателство-първо със себе си,а после и с другите,все мои себеподобни-замечтани,отнесени,нездраво стъпили на земята.Мои приятели.
Такава съм си аз-странна.Криворазбрана.Недооценена.Но след време се свиква,стига аз и моята същност да развеем бялото знаме на примирието и да постигнем консенсус.
Де да можеше и околния чернобял свят да ме опознае,да разбере коя съм и какво искам.
Защото,честно казано,да се стремя да се впиша в общата шарения,вече взе да ми писва.Пък и не се славя с железни нерви и голямо търпение.Но все пак,продължавам напред,пак по стария,до болка познат начин.Монотонно. Безинтересно.
Вървя си,спъвам се,падам,ожулвам коляно и пак ставам. Срещам хора,едни ме привличат,а други-отблъскват.Влюбвам се,разлюбвам ги.Омръзват ми или пък аз им омръзвам.Има ли някакво значение?
А как ми се иска да имаше значение.Иска ми се да хвана палитрата и да пребоядисам стените на черно-белия си свят както на мен си ми харесват.В ярки,крещящи цветове,без да ми пука дали си подхождат,дали дразнят окото или успокояват. Просто ей така,за удоволствие.
Как ми се иска да се разхождам под тихия,пролетен дъжд. Да броя звездите.Да витая из облаците.Да се радвам на малките неща,без да губя време да мисля за последствията.Иска ми се да се усмихвам,да сияя, да се смея,дори да няма причина.Поне да се надсмея на себе си.Това никой не може да ми отнеме. Как ми е омръзнало да крия емоциите си,да не би някой да се възползва от факта,че и аз имам чувства,че и аз мога да се счупя. Иска ми се някой да можеше да прочете мислите ми,да ги подреди на белият лист така,че да има логика. Така,че светът да има логика. Да ме разбере,да ме обикне такава каквато съм-изтъкана от кусури. И да ме обикне не за ден или два. Иска ми се не всичко да е такава каша.
Иска ми се да имах смелост.Да зарежа всичко.Да тегля една майна на чернобялото си ежедневие и да започна на чисто. Някъде,където е цветно,различно. Някъде,където мога да съм,която поискам. Да съм щастлива. Различна.
Иска ми се…и надали искам толкова много.

Революционен подем

Събуждаш се с мисълта,че може да промениш нещо.Нещо,незначително за мнозина,но значимо за теб.Но уви,това приятно чувство на революционен подем е убито още в зачатък под напора на сивото ежедневие.Според модерната „философия за живота” какъв е смисъла да променяш нещо,ако знаеш,че утре пак ще е същото.Ние си знаем,че живеем в един парадоксален свят,в който да правиш добро е глупост,а да искаш нещо по-добро е чиста алчност.В такъв случай,защо ни е притрябвала на нас промяна,щом е много по лесно да си заровим главите в пясъка и да се преструваме,че всичко си ни е наред.
Но иначе сме силни на думи и обвинения.Все някой ни е виновен,все някой ни прецаква,изключвайки разбира се собствената си персона от числото на заподозрените.
Ще кажеш,че сме света вода ненапита.
Най-лесно е да си намерим изкупителна жертва,някоя черна заблудена овчица,която да обере пешкира. А кой ни е виновен всъщност? Дали за всичко са ни виновни политиците? Е,не казвам и,че са напълно невинни,но нека да не забравяме все пак,че ние сме си ги избирали! Пък после ги плюем,че били корумпирани,че били тиквеници. Пък както гласи известната българска мъдрост-„не е луд този,който яде зелника,а оня който му го дава”. От което би следвало,че тиквениците сме ние. Обидно,но факт!
Колко от нас са готови да заменят удобното си,не особено смислено съществуване,за да направят някаква промяна? Мълчание!
Нищо де,поне сме силни на думи,майната му,че делата ни куцат…
Да живее парадокса и ние покрай него!

събота, 10 януари 2009 г.

Искрено и Носталгично

Предупреждавам малцината,които ще прочетат този пост,че написаното в него,макар искрено и доста лично,е и до голяма степен песимистично.Не че съм песимист,напротив,но след всяка Нова година има дни,които посвещавам на себе си,на собствените си мисли,били те и не до там „крилати” и оригинални,и си правя една груба равносметка за отминалите събития…
1.Какво имам и какво ми липсва;
2.Какво търся и какво намирам;
3.Какво давам и какво получавам;
4.От какво се нуждая и без какво мога да мина;
5.В какво вярвам и дали някой има вяра в мен;
6.Каква съм и каква искам да бъда;

1.Имам достатъчно,но искам повече.Имам близост,но искам тръпка.Имам принципи,но искам идеали.Имам вяра,но искам да имам вяра в себе си.
2.Търся разбиране,но малко хора ми го дават.Търся искреност,но често срещам лицемерие.Търся тръпка,но получавам привързаност.Търся друго,но се натъквам все на същото.
3.Давам съвети,но дали някой се вслушва в тях?!Давам думата си,но не винаги я изпълнявам. Давам идеи,но не винаги виждат бял свят.Давам втори шанс,но дали го заслужават?Давам на заем,но рядко ми се връща.Давам свобода,но някои прекаляват.Давам право на избор,но някой избират да нямат това право.Давам много,но рядко получавам в замяна.
4.Нуждая се от подкрепа,а не от утеха.От приятели,а не добри познати.Нуждая се от удовлетворение,а не от задоволяване. Нуждая се от вяра,а не от обещания.Нуждая се от оптимизъм, а не от напразни надежди.
5.Вярвам в делата,а не в думите. В крайния резултат,не в добрите намерения. Вярвам в свободата,не в слободията.Вярвам,че има хора,които вярват в мен.
6.Аз съм: ината,на моменти проклета;импулсивна,но и рационална понякога;уравновесена;често наивна,но никога глупава;раздразнителна,но не и злопаметна;искрена,но и изискваща искреност;
Аз искам да бъда: себе си!

P.S. Харесвам отворения край,така че смятам да оставя своеобразната си изповед в този и вид,в случай,че ми дойде някоя брилянтна мисъл,която да допълня в последствие!

четвъртък, 8 януари 2009 г.

Размисли и пасти

08.01.2009.Четвъртък.

На връщане от Меден Рудник,една друга галактика,която посетих днес за да пия кафе с приятелките си (Денчо и Карчо),в претъпканата „костенурка” (разбирай маршрутка) се натъкнах на стара позната,която не бях виждала от известно време.
След дежурните въпроси „Как си? Какво ново?” и още куп тривиалности изречени от куртоазия,момичето реши,че сме достатъчно близки за да сподели с мен резултата от дългите си екзистенциални търсения: „Имам всичко,но не стига!”
Рекох си „Нека да й е зле,има си всичко и пак се оплаква,вместо да е благодарна”.Но после,вървейки от спирката към вкъщи с цигара в ръка и купища мисли в главата си, стигнах до заключението,че култовата реплика на иначе измисления Мечо Пух „Колкото повече,толкова повече!” съвсем не е някаква измишльотина,а напълно отговаря на реалността,в която живеем.
Замислих се,че да имаме всичко,за да бъдем ако не щастливи,то поне напълно задоволени,не е достатъчно.Че липсва нещо…че липсва много!
А дали това ни прави „алчни” и „ненаситни”?Користолюбиви? Или именно стремежът да задоволим тази наша нестихваща жажда е le sens de la vie? (Разбирай „смисъла на живота”)
Какво би станало,ако някой ден нашето търсене приключи?Ако получим всичко,ще остане ли нещо,за което да живеем?Бихме ли се качили пак на ринга,ако знаем,че мача е уреден?

Не!
Защото няма да си струва.

Искрено вярвам,че „Мечо Пуховщината”,търсенето и копнежа за още и още ни дават шанса да усетим разликата между „задоволство” и „удовлетворение”, между „достатъчно” и „всичко”.
Защото,да си дойдем на думата,„има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.“

сряда, 7 януари 2009 г.

Life isn't fair


06:30 GSM-а ти звъни на пожар,а дано поне тази сутрин да го чуеш,за да избегнеш поредното закъснение.Но….ГРЕДА! Отваряш едното око,после другото и си мислиш: „Майната му,да не съм луд да ходя на даскало,да ме помислят за някой задръстеняк… или по-лошо-зубър!”
06:40 GSM-а ти надава заплашителен писък,че все още си в леглото.Следва канонада от псувни и удари по дисплея докато упоритата машинка не се предаде.
09:00 Айде сега на кафенце с компанията,че ти трябва „пауър” за предстоящия купон довечера.Навличаш фешън дрешките,дето си купи вчера,гепиш Mp3-ката и си викаш такси.”Че аз да не съм некъф мизерник да пътувам с градския транспорт при пенсиите”.
10:00 Кафенце,цигарка,лафче за сериозните неща от живота-купони,секс и алкохол! Все пак нали си тийнейджър,сега му е времето да се „размажеш”! Добре обаче,че се спря да си купиш Боро на идване,за да не станеш свидетел на грозните коментари по твой адрес от иначе верните ти приятели!
11:00 „Е ако сега се вясна при оная дъртата /разбирай любимата учителка/ няма да е лошо,нали трая да са подмажа!Пък и вече е късно,няма да ме сметнат за смотаняк”
Все пак,в днешно време май не е важно какъв си,а за какъв те мислят.Дръж се „пекано”,прави се на по-тъп отколкото всъщност си и гледай да не изказваш собствено мнение,защото по-добре овца в стадото,отколкото пръч извън него.
12:00 „Егаси как се наших.Баш в час по математика ли трябваше да вляза?!И тая к’во е тръгнала да ме разпитва,пука ми на мене к’во е косинус! И батерията падна,не мога да си пусна музика.Живота е толкова несправедлив!”
13:00 „Слава Богу,че тъпото даскало свърши!” Време е за кафенце,цигарка и малко шопинг-все пак предстои купон.Не можеш да се появиш със старите ти дрехи,вече всички ги знаят.Ще те помислят за задръстеняк!
14:00 – 20:00 Време е да отметнеш ангажиментите за днес:
Дрямка,цигарка, хапване, цигарка,ходене до тоалетна,цигарка,лафче по Скайп с френдъ,цигарка.”Натоварен график,направо не знам как издържам на това темпо!Живота е толкова несправедлив!”
20:00 Време е да се гласиш за купона.”Оле излязла ми е пъпка!Ужас,как ще се появя довечера?!?И бретона ми не ще да се изправи.Живота е толкова несправедлив!”
00:00
-Купона продължава!
-Нямам пауър,човече!
-Презареди…дай на MAX!
….
06:30 GSM-a ти звъни на пожар…”Еби му майката!
Животът е толкова несправедлив!”

Тик-так



Има дни,през които сякаш нищо не се случва.Без сюжетно действие,без фабула и единственото,което ни остава е да се опитаме да убием еднообразието и скуката с нещо…каквото и да е то.
Е за мен тази вечер това „нещо” беше „The Curious Case of Benjamin Button”.Стори ми се хубаво филмче,пък и много ми се искаше да видя лигльото Брад Пит в някоя по-сериозна роля.Е,двата часа и половина си струваха до последната секунда,имайки предвид,че напоследък малко неща успяват да хванат вниманието ми и да ме накарат да се замисля.Но не за тривиалните неща,а за живота…За дълбокия смисъл,който всички търсим,въртейки се като кучета в жалък опит да си захапем опашките.
За тези,които за първи път чуват за този филм,ето и резюме:

Филмът “Странният случай с Бенджамин Бътън” е адаптиран за големия екран по разказа на Франсис Скот Фицджералд. Сюжетът се върти около историята на дете, което по необясними причини се ражда в тяло на старец. Вместо да остарява с течение на времето, той се подмладява.

Макар историята да е плод единствено на безкрайното въображение на сър Фицджералд,идеята за биологичния часовник,тиктакащ на обратно,силно ме заинтригува.
Колко ли неща щяха да са различни,ако се раждахме не млади,а стари.Лафът „кожа-гладка като бебешко дупе” нямаше да е съвсем подходящ за случая,но пък поне с годините нямаше да се тревожим какъв продукт да използваме за да преборим проклятието,наречено бръчки!Те щяха просто да останат далеч в миналото,в така нареченото детство.Нямаше да страдаме от колики и да се дерем от рев,причинявайки на родителските тела перманентно главоболие,защото просто щяхме да си държим зъбите в бурканче до креватчето.Идилия!
Е вярно,щяхме да отнемем на мама и тате щастието да ни видят как прохождаме,тъй като артрита отдавна щеше да си е казал думата,но пък на края на житейския си път буквално щяхме да припкаме насам-натам,да щръклеем,да се въртим като пумпали,да се смеем и преливаме от щастие без капка страх в душите за това,какво ни очаква.Виаграта вероятно щеше да се спре от производство,защото макар стари отвън,отвътре всички до един щяхме да сме полови атлети! Огледалото вече нямаше да ни стряска,докато паникьосано констатираме появата на някоя бръчка,а напротив!Каква по-голяма награда от това с всеки изминал ден да се чувстваш по-красив,по-млад и кипящ от енергия от вчера!
„Тик-так….тик-так”.Да щеше да е един объркан свят,”бабите” и „дядовците” в парка щяха да заменят бастуна с някоя фешън бебешка количка,по седенките вече нямаше да се обсъждат ниските пенсии и високите цени на тока и водата,а сериозни въпроси като: новата серия на Малкото пони,Костенурките нинджа или новата игра”Спайдърмен”.
Все пак,нали в живота не е важно как се раждаш или как умираш,а това,което си постигнал.Пък и едно щеше да си остане непроменено-и след раждането си и преди смъртта си пак щяхме да сме в пелени!

P.S. Трябва да призная,че въпреки скептицизма ми относно избора на Брад Пит за главната роля,човека не само,че си изигра ролята на "дядка" перфектно,ами беше и най-секси дядката,който може да видим от малкия екран!!!И ако и Вие,като мен имате малко време за убиване,то гледайте да го убиете с това филмче,и дори да не успее да ви накара да се хвърлите в бездните на дълбокия размисъл,както стори със мен,то поне (надявам се) няма да ви е скучно!

"Коледна приказка"



Студено,кално,мръсно,абе направо мечта!Но кой ни пита нас-в криза сме,така че трябва да си налягаме парцалките и да търпим.

Голяма радост беше,когато по празниците падна малко снежец-да почувстваме и ние „морските” малко коледен дух,но за сметка на това следпразнично затънахме до шия в кал и мръсотия.Едно е да ставаш с нежелание за даскало,а съвсем друго със страх да не би докато пресичаш улицата пред вкъщи да попаднеш я на „плаващи пясъци”,я на някоя новопръкнала се дупка.Ама нищо,майната му,както се казва,да сме живи и здрави пък другото ще се нареди!Па и добре,че бургазлии сме плувци,та поне няма да се удавим в тая помийна яма!

Но инак the Christmas spirit was all around us….Събуждам се аз (разбирайте към 12 на обяд),протягам се,ставам да пийна едно кафенце и дай боже да пална и някой фас,докато се наслаждавам на прекрасния изглед от моя прозорец-право към бургаската лудница!Ох мале,ох кеф!И к’во да видя….съседите направили елха!Е,не баш традиционна,ама нейсе!Окичили дръвчето кой с каквото има (в криза сме-няма пари за играчки!).Един със торбичка от хляб,друг със стар чорап и червено сутиенче за цвят!Абе с други думи красота,чак се просълзих от гордост,че живея в такава прекрасна държава с толкова чисти и отговорни граждани!Здраве да е,дай боже до година по-добре.Че то не може вечно в криза!