Thin line

"There is not a thin line between love and hate. There is in fact a Great Wall of China with armed sentries posted every 20 feet between love and hate."

Не,границата между любовта и омразата никак не е тънка! И ако още някои се опита да ме убеди в това,ще го пратя на къра да пасе трева с другите наивни божи твари. Границата си е граница-тънка,дебела,каквато ще да е. Затова е граница,за да не се преминава. Изключвам от това число международните граници,разбира се. Както и някои други граници,които,подмамени къде от любопитство,къде от синдрома на откривателя/завоевателя нерядко прекрачваме. В това няма лошо,подкрепям с две ръце!
Обаче за тази тънка граница посмъртно не мога да се съглася. Не може днес така,утре-иначе. Днес те обичам,обаче виж за утре няма гаранция,щото нали знаеш,че границата между любовта и омразата е тънка. Булшит! Границата си е дебела и минирана на всяка крачка с не дотам добри намерения и обноски. Границата е един пияно бар и една маса за четирима. Нормално е това последното да остане неразбрано за мнозина.
Иначе,поклон пред острия ум и проницателността на бай Грег Хаус (и на сценаристите). Добре,че е той да обогатява малко от малко посредствената ми философия за човека и живота. Иначе съм загубена. Ще си умра тъпа и заблудена.

Не ме занимавай с глупости,бе!

Найш кво, аре само да не ме занимааш...
Омръзна ми вече да съм кошче за душевни отпадъци. Като онея софийските-претъпкани, миризливи. Явно обаче масата хора са решили,че я на челото,я на гърба ми пише "кофа за смет" и ме тъпчат до козирката с техните боклуци.
Ок,нямам нищо против споделянето,наистина. Обаче вече ми дойде до гуша отвсякъде да ме залива негативизъм и недоволство.
Търпение,търпение,ама и то е до време. Е,днес в 211-ката кофата окончателно преля. Качва се на университета привидно мила старица,леко прегърбена,някак си нереална със синята си коса и тревисто зеленото палто. Озърта се наляво-надясно,автобуса-фул. Поглеждам я и тя ме поглежда жално-жално и докато се усетя вече и правя място да седне. И какво,направи добро-яж лайно. Женицата ме нарочва за неин изповедник и си почва пледоарията: "Ех,с тая малка пенсия кое по-напред...и децата не идват да ме видят....и внуците не се сещат за мен. Пък съм стара вече,изкуфяла. Ех,Петре,Петре,добре ти е на тебе там,горе. Ни ток,ни вода плащаш. Пък аз,горката......".
Другото не го чух,бях твърде заета да броя метрите до най-близката спирка.
3..2..1. Вратите се отварят и моя милост излита със скорост в пъти над допустимата,за пореден път заляна от чуждите проблеми.
Като че си нямам достатъчно мои.

Can't escape the boredom

Два изключително спрели дни. Дни на пълно зомбиране. Нищо не се случва. Или поне нищо ново,а старото вече се изтърка на макс. Бахти,дори мислите ми спряха.
Сиво е. Скучно. Даже Никълбек не звучат като Никълбек. Или поне не ми действат така.
Чувствам нуждата от промяна.
Цялостна,а не някаква частична,колкото да отбия номера.

Майната му,maybe tomorrow is a better day...

Edit: Сега си правя последните пищови за последната контролна (по физика),с която окончателно слагам край на преписването през ученическите си години. Поне до студентството.

Is this love?

Мълчим. Или поне не говорим много. Не и един с друг. Чудя се,правим ли го на инат или вече се изчерпахме?

-Не ти ли омръзна да си мълчим?
-Не знам. И ти не говориш много. Поне не с мен.
-С теб не е лесно да се говори.
-Права си.
-И това не те ли притеснява?
-Не. Добре ни е и така.
-Добре? Добре като наистина добре или добре като по навик?
-Навиците не винаги са нещо лошо.
-Тоест това между нас е само навик?
-Не съм го казал.
-Тогава кажи какво е,щом не е навик?
-Не знам. Хубаво ни е заедно. Дори,когато се вбесяваме взаимно. А на хубавото се свиква лесно.
-Ето,пак се връщаме към навика.
-Права си.
-Права съм.

Прозрение

[22:31:07] Надежда каза: аз съм оперирана както от здрав разум,така и от силни чувства.

Ебати,това е най-великото прозрение,което ме е сполитало,относно мен самата.
Все се тръшкам,че нещо не ми е в ред,че нещата около мен не се нареждат по мой вкус,че живея в моя си кочина,която със своята неприветливост отблъсква всичко живо наред в радиус от хиляди километри.
Сега си давам сметка,че може би не кочината е проблема. Може аз да съм проблема.
Има дни,в които човек просто не трябва да припарва около мен. Ако поне малко държи на себе си. Гадна съм,груба,леко злобна. Предполагам,че това е защитна реакция. Или поне се надявам,защото не ми се иска да мисля,че просто съм такава по природа. Но пък стената ми е нужна. Градила съм я тухла по тухла върху несигурните основи на страха,че ако допусна някого вътре,в кочината,той ще се позавърти около мен,ще ме залъже,после ще се изсере върху метеното и ще си отиде. По тази логика аз съм оперирана от силни чувства. Страх ме е да им се отдам и да ги изживея до край.
От друга страна пък съм оперирана и от здрав разум,защото напук на стената,напук на страховете,аз продължавам да се хвърлям с главата напред във всичко-начинания, връзки. Влюбвам се,разлюбвам. Къде забравям,къде-не. И повтарям ли,повтарям. И грешки,и връзки. Малкото мозък в главата ми казва "Не",а аз,глупачката,пак се втурвам да търся къде тръпка,къде някоя друга,отдавна забравена емоция или начин,по който някой си,някога,ме е карал да се чувствам. Наивна съм,вярвам в доброто,в красивото,в щастливия край. Той обаче,както винаги,закъснява. Но нищо,дреме ми на мене,аз пак си кибича и си чакам.
А стената бавно се руши.

Бахти,аз съм просто поредната хирургическа грешка.

Кажи ми каква музика слушаш за да преценя какъв човек си

[00:48:16] Ачо каза: както се казва....кажи ми каква музика слушаш за да преценя какъв човек си ;)

Чудех се,прав ли е бати Ачко,не е ли?! Ддз,по принцип и аз споделям мнението,че вкусът и вкусовите предпочитания на човека към някакъв определен стил (било то музика,мода usw.) говорят много за самия него. Вкусът е като баркод. От него може да се научи много за характера,навиците,дори за възгледите на даден индивид. Лашкаш го напред-назад,докато го маркираш на касата,и хоп,вече знаеш що за човек стой пред теб (леко замаян от лашкането). По вкуса му може да отсъдиш дали е изискан или простоват,интелигентен или ограничен,млад или възрастен. Дори,ако си достатъчно проницателен,би могъл да отгатнеш пола,годините и социалния му статус.
Но пък едно такова стилово/вкусово класифициране би могло да бъде и катастрофално. Все пак,не всяка теория може да бъде приложена навсякъде с един и същи успех. Понякога може да се стигне до нелепи изводи.
Ето,ако,примерно,аз реша да поставя знаменател на някого,в зависимост от това,каква музика слуша,бих могла да допусна някои доста груби грешки.

Примери:
-не всички фенки на попфолка са изрусени/естествено руси,кухи лейки;
-не всеки пънкар/метъл бяга от водата и сапуна като дявол от тамян;
-не всеки ценител на регето е долен,винаги напушен пропадняк;

Сигурно има още много подобни грешни изводи,които не важат за всички с еднаква сила,обаче сега съм тотален блокаж и няма начин да включа.

Христос Воскресе!

Пожелавам Ви здраве,щастие и добро настроение.
Казват,че не всеки ден е Великден,
но аз ви пожелавам за вас да бъде!
И да внимавате с чукането (с яйцата)!

Eine kleine Nachtmusik

03:27 през нощта. Въртя се,не мога да заспя. Мисли пулсират в главата ми. П. пак е седнал зад пияното. Свири тихо,успокояващо. Ставам. Отварям широко прозорците. Вдъхвам с цели гърди тишината и покоя на града. Музиката става по-ясна, по-силна. Май свири Хайдн.
П. свири по цели нощи. Без да дразни, без да се натрапва. Тихо, приспивно. Той си е такъв-тих, ненатрапващ се. Единственият начин да го опознаеш е чрез музиката му.
Има съседи,които не понасят "дрънченето" му. Пред тях П. свежда виновно поглед, извинява се, а щом си тръгнат сяда пак зад пияното за да оплаче хорската ограниченост.
Той си е такъв-не наказва простотията с думи, а с музика. Той черпи сили от нея, но и живее за нея.
Вече е 03:52. Продължавам да слушам. Мелодията се разстила над притихналата улица, просмуква се в стените, в подовете и таваните. Нощта е негова. И той принадлежи на нощта.
Унасям се.

Edit: Оказах се права,свирел е Haydn-Adagio E Cantabile (Sonata de Lestat).

Петъчно разочарование

С Ж. решихме да си направим наша си вечер. Избрахме петъчната вечер за вечерта Х. Той,като типична хаймана,настояваше да излезем да пийнем по нещо. Аз,понеже винаги гледам да му противореча,настоях да си останем в нас и да гледаме някой филм. Не романтичен. Той с неохота се съгласи. Надявахме се на ужаси,но свестен филм от този жанр отдавна не е излизал. Решихме се на драма. Филма се казва Towelhead, изглеждаше ни интересен. Направихме си пуканки, през това време филма се дръпна и седнахме да гледаме. Последваха 1 час и 46 минути потрес и отвращение, понеже филмът се въртеше единствено около нетолерантност,расизъм,самозадоволяване,множество оргазми,изнасилване и педофилия. Не беше крайно лош, имаше и своите добри моменти, но определено не беше подходящ за "нашата вечер". Кой знае,другия петък може все пак да склоня за клуб и алкохол.

Гадно...

...време. От там и гадно настроение.
Даскалото и то допълнително утежни ситуацията. Все същата скука с все същите хора,с които правим все същите простотии уж за да не ни е скучно. Тъкмо да си ходя,заваля и дъжд. Изгаси ми цигарата на няколко пъти,отиде ми и кеф,и всичко.
Не ми върви днес. Може да е,защото станах със задника нагоре. Не знам. Обаче утре ще гледам да не стана така...

Оverwhelmed by some sensation of something long ago and far away

Имам чувството,че много съм се променила. Че от онова момиче,което преди пет години за пръв път стъпи на бургаската гара с куфар,пълен с надежди,не е останала и следа. За тази моя промяна ми напомня и всяко мое завръщане там,откъдето преди време тръгнах. Време,което като се върна назад,ми изглежда като хилядолетие.
Може би някой са прави да твърдят,че забравих откъде тръгнах. Други пък,прекалено бързо забравиха мен.
Но предполагам,че това е в реда на нещата. Пътищата и целите ни вече са различни.
Пред нас стоят къде къде по-важни въпроси от това дали да играем на жмичка или стражари и апаши.
Някои ме спират,поздравяват,аз се усмихвам и гледам да не се издам,че не си ги спомням. Но е изключително болезнено да не успееш да разпознаеш в нечие лице своя приятел/приятелка от детинство.
Затова не обичам да се връщам. Не защото съм се възгордяла или самозабравила. А защото с всяко мое завръщане осъзнавам,колко дълбоко съм заровила миналото. Толкова,че вече не помня къде.
И вината е само моя. В стремежа си да започна на чисто и да подредя живота си тук и сега,в Бургас,забравих да се връщам от време на време там,във Велико Търново. А думите на баща ми сякаш отекват в съзнанието ми: „Не е лошо да се връщаш назад сега. Някой ден тези хора може вече да ги няма и тогава няма да има при кого и заради кого да се връщаш.”

Красива игра

Винаги съм твърдяла,че футболът е красива игра. Английски,американски,какъвто ще да е,все е красив. Головете,разиграванията,мъжете на терена...човек може да види красивото във всяко нещо,стига да иска.
Това,че имаш очи да оцениш добрия външен вид на преобладаващата част от футболистите,не означава,че нямаш понятие от играта.
Казвам това,защото един познат стигна до заключението,че аз залагам повече на опаковката отколкото на качеството или казано без заобикалки,че съм повърхностна. Евала,мен,все пак не всеки би си позволил да постави етикет някому,когото не познава добре. По мое мнение и това си е вид несериозност и лекомислие,ама нейсе. Той е философ,от онези дървените,дето все са прави и с тях не се спори.
Мен ако ме пита някой,не е повърхностно да изкажеш мнение и да оцениш красивото,било то и облечено в спортен екип. Не знам,може и да греша.
Но щом така е рекъл човека,нека поне частично да го подкрепя с порция неподправен сексапил,да се убеди и той,че футбола наистина е красива игра. И то не само заради финтовете,задните ножици и головете.

Jumpin' out of my skin

Не мога да разбера,аз ли реагирам твърде пресилено или наистина има нещо нередно в околните и в случващото се наоколо?!?!
Напоследък все някой/нещо ми лази по нервите,а хората,които ме познават поне малко,знаят,че съм тих и спокоен, нераздразнителен човек.
Сега обаче наистина се дразня,без дори да мога да аргументирам подобаващо раздразнението си.
Дразнят ме:
всезнайковците
критиците
клюкарите
наглеците
натегачите
гъзолизците
лицемерите
лиглите/лигльовците
комплексарите
позьорите
чалгарите
фешъните
емотата
предбалната еуфория
излишната показност
излишната скромност
малоумните шофьори
вицовете за блондинки
расистките вицове
кризисните щабове
боклуците
песимистите
...
Имам чувството,че и да искам да рационализирам това мое раздразнение,няма да мога. То е едно такова първично,естествено и неподправено. И нищо не мога да направя по въпроса. Да си призная,не се и опитвам. Факт е обаче,че самият контакт с горепосочените хора/неща буквално ме изкарва извън кожата ми. Нз,дано съм само аз,в противен случей много нерваци ставаме на едно място...

Bravehearts in Kilts Against Trouser Tyranny

/Между другото,бих продала душата си на Дявола,само за да шляпна Ed Westwick по задника,докато е с тази пола/


Знам,че първата мисъл,която минава през ума ти е,че светът съвсем се е сдухал/полудял,щом и мъжете вече носят поли. И не говоря само за шотландците! Спокойно,консерватизмът ти по темата е разбираем-първоначално и аз реагирах така!
Но после си казах "Защо не?". Би било чисто лицемерие от наша страна да твърдим,че един атлетичен,добре сложен мъж не би изглеждал добре в някоя (карирана) поличка. Дай Боже,да има и попътен вятър!


При положение,че на повечето дрехи,като се започне от връхните и се стигне до бельото,вече може да се постави етикет "унисекс",какво лошо има в полите,носени от мъже? Вярно,нетрадиционно е,но е време да разчупим клишетата с нещо по-оригинално,ако ще дори фрапиращо на пръв поглед.



Ясно е,че и срещу това модно явление ще се надигне огромна вълна от всезнаещи и всеразбиращи критици,определящи го като "гейско",но поне за мен,в това един мъж да сложи пола,няма нищо педалско,даже напротив. За мен е смело,оригинално и невероятно секси! Пък и в крайна сметка модата не е нищо друго,освен начин на изразяване на личната свобода! Модата не е за всеки,не всеки може да я разбере или хареса. Тя е личен избор,а на всеки мъж,избрал да прекара жарките летни дни в пола му казвам "Евала" и свалям шапка!
А на когото не му харесва ще кажа само "Fuck off"!

I wanna be a superhero not just a loser zero

Имам въпрос: Само аз ли като малка исках да се превърна в супер герой/героиня? Неее,съмнявам се! Сигурно измежду безброй многото фенове на комикси и филми,базирани на такива, има и други идеалисти като мен,които като деца са мечтаели да се борят със злото в различните му форми.
А колко е лесно в наши дни да възродиш,било то и само частично,старите мечти. Няма нужда да те хапят прилепи или радиоактивни паяци,нито да прибягваш към генни мутации за да се превърнеш в супергерой.

Аз например много,безумно много исках да бъда Жената-котка.


Решение: Латексов костюм "Лошото коте"; цена: 251,90 (Това е цената с отстъпката!) Мъркането си ми идва отвътре.

Ето няколко варианта за силния пол:

1. Супермен


Решение: Синя тениска от трико и щампа "Superman" в/у нея; Цена: Варира в зависимост от размера на щампата и цвета на тениската; Може да се носи в комбинация с клин!

2.Батман ( и Робин при случай на напреднала шизофрения)


Решение: Карта за фитнес (за да свалите 10-15 килца) и латексов костюм "Лошото коте" (Необходимо е само да замените сутиена с боди.)

3. Daredevil а.к.а. Дявол на доброто


Решение: Прекроени стари кожени панталони и яке плюс маска (с рогца) от същия материал; Цена: Бъдете креативни,може да ви излезе и без пари!

P.S. Не мога да си позволя да давам съвети за летенето,сори. Малко ми е извън категорията.

Home,sweet home

Ех,хубаво беше,ама бързо свърши. Като почти всички хубави нещица,де.
Като извадим извън скоби многото завои и драйфащите шваби на задната седалка на маршрутката,даже и пътуването беше ок. В компанията на Никълбек,въоръжена с player-а на К. буквално не се барах! Щото и да ме барнеше някой,толкоз щях да усетя.
А в Търново едно топло,едно слънчево. Ей на,точно в такова време ме наляга мене един непоправим мързел. Киснах часове наред по кафетата с Лил,пуших фас след фас и се наслаждавах на яката гледка. Истинско удоволствие за сетивата.

Traveler

Хайде,дрешките в сака,сака на колата и дим да ме няма!
Вярно,че тръгвам малко по принуда,ама да си призная,няма да ми е крайно неприятно!
Хем ще видя стари познати,хем ще проверя наистина ли във Великото Търново има повече от 2-3 кафета или Б. ме е послъгал!



I've been travelin on this road too long
Just trying to find my way back home
But the old me is dead and gone
dead and gone

On top of the world

~by PORG

'Cause all the roads they lead to where you are
And all the streetlights shine like they were stars

Let's spend tonight on top of the world
And we can do anything,
We can be anything
I'll meet you tonight on top of the world
As real as it seems,
You're only in my dreams

***

Днес ми е зелено,
позитивно,
даже малко утопично!

The Gods must be crazy

Да бе,няма шега,няма измама!
Нали си спомняте онази покъртително-смешна комедия от далееечната 1980. Е,ако не я помните,ще се опитам да я преразкажа на две,на три: Цялото действие във филма се развива около една паднала (уж от боговете) бутилка Кока-Кола,която се превръща в нещо като ябълката на раздора за туземците. Накрая един брилянтен ум решава да се отърве от нея като я върне на нейния изначален притежател т.е. Господ.

И като казвам,че боговете сигурно са полудели,не изключвам и хората от това уравнение!
А сега да се върнем в наши дни и по-точно в днешния слънчев априлски ден:

Ставам аз,изпивам си кафето от любимата ми чаша "Жена-мечта" и се насочвам към терасата,за да подхраня порока си т.е. никотиновата ми пристрастеност. А на улицата едно спокойно,едно тихо. Нищо не предвещава предстоящите трагикомични събития!
Ето ги и главните действащи лица: нищо-не-подозиращ,напълно невинен минувач,бутилка Кола Лайт и съседа от горния етаж.
Последният реши,че ще е супер/ултра/турбо гъзария ако си хвърли току що изпитата (стъклена) бутилка Кола през терасата и разбира се по закона на чичо ми Мърфи,взе,че улучи единствения човечец на улицата. Чуха се едни крясъци,едни нечленоразделни псувни. Честно,имах чувството,че слушам бате Стоичков баш в кондиция! Абе,голяма олелия!
Жертвата пък реши,че трябва на всяка цена да отмъсти за нанесената нему телесна повреда,хвана първия камък и го запрати срещу остъклената тераса на комшията. НЕ УЛУЧИ!
Събудилият се от данданията чичка (полицай) от долния етаж се обади на колегите си и за отрицателно време двете жертви бяха натикани в патрулката и откарани в РПУ-то.
А,и за капак се сбиха в колата!

Както казах: Боговете сигурно са полудели. Ние хората,разбира се,не отстъпваме по назад!

Мрън-мрън

Причини да мрънкам-колкото щеш:

Нито роклята ми е готова,нито обувки за бала съм намерила.Истинска бална катастрофа ще стане,това ми е ясно,но съм казала,че съм над тези неща и ако трябва гола ще ходя!
Все още не съм на 100% сигурна,какво искам да следвам,а редовните изпити чукат на вратата. Едно обаче ми е ясно...адвокат/прокурор от мен няма да стане! Нито мога да споря,нито пък да аргументирам мислите и действията си. Аз съм и винаги ще си остана човек на чувствата,а не на разума. К. също би ме подкрепила,казвайки,че аз дори не мога да взема едно обикновено решение за това,в кое кафе да седнем или в колко часа да се срещнем,да не говорим да решавам бъдещето на напълно непознати.
М. също се произнесе по темата,че в нашата свидна татковина,място за хора като мен (наивни) в съдилищата няма. Времето,усилията и надеждите ми биха отишли на вятъра. С други думи: Кауза пердута...
Историята,с която ще кандидатствам,и тя се е закучила или иначе казано,като не върви-прости не върви!
На всичко отгоре съм станала една чапата,със всеки и за всичко гледам да се сджафкам. Явно обаче околните вече са развили завиден имунитет срещу променливите ми настроения. Поклон пред безграничното ви търпение!

Въпреки немалкото ми несгоди,реших днес поне да бъда оптимист!
Да се радвам на птичките и пчеличките,да се смея на глупостите на Ж.(които са по-скоро плачевни),да си припявам (фалшиво) "Don't worry,be happy" и да не мисля за глупости. Все пак ми предстои една интересна седмица: пътуване до Велико Търново,шопинг с Лил,много кафета и още повече смешни снимки,на които,както винаги,ще изляза потресаващо!

А ето го и музикалното ми настроение-поздрав за всички,решили да се превърнат в оптимисти за един ден,пък и не само за тях:
Poets of the Fall-Maybe Tomorrow Is A Better Day

Незабравими

Изненадващо за мен,последните месеци се изнизаха толкова бързо и неусетно. Училищният живот с досадните контролни и изпитвания е на привършване и се случи именно това,за което всички директно или индиректно ме предупреждаваха-вече започна да ми липсва. Или поне усещам зачатъците на липсата. Ще ми липсват смешните и тъжните моменти,иновативните схеми за преписване и подсказване,глупостите,с които си губехме времето с Карито-играта на градове и села,бинго,филми и асоциации. Ще ми липсват най-много хората,с които прекарах тези 5 години. Добре поне,че пазя училищните ни бисери,да ме разсмиват,когато нямам нота. (Жалко обаче,че нямам записи на многобройните падания на Денито. Убедена съм,че след години биха се продавали като топъл хляб!)

Ако трябва да съм честна,може би донякъде ще ми липсва и предвидимостта на ученическите ми години. Всеки ден едно и също-ставам в 6 и 30 и се връщам към 2-3 след поредното (но уникално весело по своему) кафе с приятелки. А сега не знам къде,кога и с кого. Но знам какво искам,и какво не:

Не искам да се променим и да забравим кои сме били.
Не искам животът да ни разпръсне и никога повече да не ни събере.
Не искам да се превърнем в хора,които си спомнят,че са се познавали,но не могат да се сетят от къде.

Иска ми се да съхраним поне частица от приятелството,което съградихме през тези 5 години.
Иска ми се и за в бъдеще да си останем същите щури,вечно ухилени хора,които дори в най-спеклите моменти намираха извинение да се посмеят.
Иска ми се разстоянието,което неминуемо ще ни раздели,да не се превърне в бариера,а в стимул да се събираме по-често.
Иска ми се плановете,които с такова удоволствие съставяме,пиейки кафе на Залата или на Калината,да не си останат само планове.
Иска ми се на 25-годишнината ни да не се гледаме изумено,защото не сме се виждали от 25 години,а напротив.
Иска ми се връзката,която имаме сега,да се заздрави с времето,а не да изчезне безследно.
Иска ми се и аз никога да не забравя хората,с които прекарвах Нова година,рождените ни или имени дни,ваканциите и незабравимите ни пътувания.

P.S. I love you!

Празни приказки

Вчера беше интересен ден. Предполагам,че утрешният ден ще е още по-интересен. Но в крайна сметка тема на днешния блог си остава днешният ден. (Все пак би било доста самоуверено да говоря за утрешния,при положение,че не знам какво ми готви.)

И днешният ден беше интересен. Забавен,оптимистичен...пролетен.
И този ден (както почти всички преди него)проспах кажи-речи на половина и се събудих около 13 часа,когато пенсионерите по принцип си лягат. Изпих си сутрешното кафе (макар да беше обед),борих се със себе си има-няма половин час дали да запаля или не и както става всеки друг път никотиновият глад в мен надделя. Е факт,волята ми подлежи на жестока критика! После прецених,че денят е твърде хубав за да го пропилея нищейки историята,гримирах се(не че това успя да подобри външния ми вид) и излязох с добрата стара компания да обходя стария център и клюкарските кафенета. После с Николай (невъзможната любов на моя живот) си харесахме една пейка в Морската и не отлепихме от там поне 2 часа. Два изключително продуктивни часа отдадени на дълбок размисъл за настоящето и бъдещето.
Брилянтните ни умове стигнаха до някои заключения,сред които:

1. Пушенето е вредно за здравето! (Даа,безспорно,и двамата се съгласихме с това и като "доказателство" запалихме по една цигара от любимия ММ (3 лв. :О )
2. Времето лети! Кога станах аз на 19....той на 56?! На 26,де,грешка! (Или 27...кой знае,Никито не си казва годините!)
3. Животът е твърде кратък за да си губим времето в размисли.
И с това се съгласихме единодушно и на момента се отказахме от всякакви опити да се правим на философи (защото очевидно не ни се получава!) и се отдадохме на чист и неподправен мързел.

Дааа,интересен ден!
Чудя се какво ще правя,когато се наложи да заменя Бургас и неговите трудови хора с мръсната и миризлива София...