Can u see through me? see my true colours?

~

Виж ме
погледни отвъд
тази моя обвивка
и кажи
познаваш ли ме изобщо?
Или само гледаш
неразбиращ,
невиждащ.
Искам да ме видиш
да отвориш широко очи
и да ме познаеш
мен,
а не превзетата,
парцалена кукла
с перфектен грим
и усмивка безизразна
на която се правя.
Виж очите ми!
Не,недей просто да гледаш,
а виж!
Нима не виждаш сълзите ми
скрити ловко зад безчувствена маска?
нима не виждаш дълбоките рани?
а сърцето
на парченца разбито?
Не?!?
Ако искаше,щеше да видиш
да разбереш коя съм,
каква съм,
но НЕ,
теб не те трогват очите разплакани,
нито раните,
ни обидата,
ни ръцете към тебе протегнати...
Не желаеш да опознаеш душата,
щом познал си веднъж вече тялото.
Тогава
върви си,
слепецо,
върви,че часовника тиктака,
тиктака.
има още много кукли
парцалени,
Тичай
и тях да разплачеш,
и тях да ограбиш!

thing called "love"

~

Дъхът на пресекулки
спира
гласът трепери,губи се-
замира
устните пресъхващи
пулсират
а очите ми премрежени
те търсят
в стомаха облак пеперуди
експлоадира
отприщва трепет непознат
заливащ ме
горящ ме,давещ ме
сладникаво-горчив
ръцете ми протегнати
във нищото
те търсят,
ала на место теб прегръщат въздуха
до червено нажежен
преливащ от очакване
за допир и спасение
сърцето бие бясно
току пропуска ритъм
но не спира,продължава
от гърдите иска май да изхвърчи?
а аз треперя
слепоочията ми пулсират
кръвта във вените аха да закипи
кажи
дали е болест?
ще умра ли?
или са виновни
твоите очи?




На А.
с цялата любов на света
и мъничко отгоре.

[безименно]

Знаеш ли,омръзна ми да се правя на силна. омръзна ми да се преструвам на имунизирана срещу всичко и всички. искам да съм слаба. искам да знам,че поне веднъж мога да се скрия зад някого,вместо да поемам ударите сама. Искам да мога поне за миг да сваля гарда,без да се страхувам,че някой ще ме нарани. искам да заплача и да знам,че ще има кой да ме утеши. искам да знам,че ТЕБ ще те има и утре,и винаги.

what if?

Чудя се...ами ако можехме да виждаме бъдещето?
Щяхме ли да чакаме с нетърпение това,което знаем,че предстои или щяхме да бъдем отегчени,защото животът нямаше да има с какво да ни изненада?

Искам

Искам да потъна в мислите ти. Да се изгубя в дебрите на съзнанието ти в търсене на себе си. Кажи,дали ще се намеря в теб?
Искам да вдишам аромата ти-моята лична дрога. Искам да го консервирам в малко шишенце и да го нося на врата си. Винаги. Не е откачено,нали?
Искам да чуя гласа ти. Днес,утре,завинаги...
Искам да се сгуша в прегръдките ти. Да се скрия от себе си,от другите и от целия свят.
Искам ти да си началото и ти да си края.
Искам ти да си всичко...


Толкова много ли искам?

Празно.

Празна стая
в празен дом,
пропита с празни спомени
забравени.

Празни думи
търсещи слушател,
но напразно
в празното отекващи.

Празен поглед
вперен в нищото,
никому потребен
и невиждащ.

Празни шепи
търсят смисъл,
ала смисъл няма.
Празно е.

My mind replays memories of us each night, and without them I am lost, lost,lost

Пътувам,пътувам,пътувам...Пътувам назад в миналото и напред в бъдещето. Но предимно в миналото. Нетипично за момиче на моите години,нали? Все пак,19те ми години не са толкова много,колкото ми се струват,или?
Липсват ми старите приятели-онези,с които като малка кръстосвах улиците на Велико Търново от сутрин до вечер. Същите,с които играех на жмичка, тъпчех памук и гледах звездите. Липсват ми и новите приятели-онези,с които,за съжаление,вече не се срещам толкова често,колкото ми се иска. Липсват ми лунните нощи,бургаския плаж и топлите юлски вълни. Липсват ми пейка-партитата,споделените тайни,мечти,дори и най-интимни фантазии над чаша Космополитън.
Даа,ето,че макар 19 само по себе си да е едно малко число в сравнение с другите,безкрайно големи числа,е сбор от безброй спомени,към които да се връщам,когато ми стане самотно...
___________________

And...I guess I feel lonely most of the time.

[...]

Мислех,че трудностите свършват,когато кажеш "Обичам те".
Грешала съм.

I dream of lilac time

Мирис на люляк
сред облаци-коприна
устни целува

Edit: Днес като се разрових из по-старите ми писаници открих това свое хайку (или по-скоро опит за такова). Но нескопосано или не,и тогава,и сега си го харесвам много,затова реших да го постна,ей така,за мое лично удовлетворение ;)

Не съм добър човек,защото:

-съм егоист. Защото винаги мисля повече за себе си,отколкото за другите.
-защото винаги правя и казвам това,което искам,без да се замислям как думите и действията ми ще рефлектират в/у околните.
-независимо дали съм права или не,не бих пожалила усилия да постигна своето на всяка цена,дори и чрез лъжа или измама.
-съм способна да манипулирам околните,за да получа това,което искам.
-съм безкрайно груба и вулгарна в изказванията си и често наранявам хората,които обичам,без дори да се усетя.
-никога не се извинявам,дори и да не съм права. Случаите,в които съм си извъртала езика да кажа омразната за мен дума „Извинявай” се броят на пръстите на едната ми ръка,просто защото вярвам,че човек никога не бива да се извинява за нещо казано/сторено,което в даден момент му се е струвало правилно.
-съм безкомпромисна. Или става на моята,или въобще не става. Средно положение няма.
-съм непукист. Никога не ми пука за нищо и никого,освен за мен самата.
-умея да откривам слабостите на околните и да ги използвам срещу тях.
-когато не ми е на кеф си го изкарвам на другите.
-винаги търся вината в другите,но не и в себе си.
-често давам обещания,но изпълнявам само една част от тях.

.
.
.
П.С. Идеята за този пост изплагиатствах от блога на Ирония Идиотова. Надявам се да не ми се сърди. Просто написването на тази публикация ми се стори интересно предизвикателство,тъй като за добрите си качества човек говори лесно и с охота,докато отрицателните гледа да си премълчи.

Е,аз просто не обичам да си мълча. :)

[...]

Празно. Сиво. Самотно.
И тихо. Ужасно тихо.

Нищо не се случва.
А и да се случваше,нямаше да ми пука.
Безразлично ми е.
Искам просто да легна и да заспя.
Да заспя така дълбоко,че да проспя тишината,самотата и празнината.
Да проспя зимата.

I dreamed a little dream of you

Сънувах те.
Беше от онези мрачни утрини,в които не ти се иска въобще да се събуждаш.
Валеше. Дъждът барабанеше по стъклата и се стичаше в нищото.
Ти още спеше-така спокоен,така красив и уязвим в съня си. Копнеех да те докосна,да прекарам пръсти през разрошената ти коса,да сложа глава на гърдите ти и да заспя. Но не те докоснах,не сторих нищо...Седях притихнала,по-лека от въздуха,в единия край на леглото ти и само те гледах,не исках да те будя. А ти се усмихваше със същата онази усмивка,която ме караше да се влюбвам в теб отново и отново,всеки път щом те видя.
Боже,как исках да знам какви мисли се въртяха в главата ти сега. Чудех се,възможно ли е и ти да ме сънуваш в същия този момент? Дали? Или не?
Дано!
...

It's time to say goodbye

Текат последните приготовления. С нейно величество Притеснението (майка ми) търчим насам-натам да стягаме багажи като май само пълним и празним саковете без никаква представа какво,по дяволите,правим. А денят на голямото местене вече аха да почука на вратата.
А ми е тъжно и подтиснато. Бургас вече ми липсва. Липсват ми и приятелите,и колегите,с които се разделих едва преди дни. Всичко ми липсва.
Предстоят ми няколко доста напрегнати дни-настаняване в новата квартира,опознаване на района (защото от Варна в момента познавам само Морската градина,катедралата,театъра,операта,пощата и,разбира се,университета) ,откриване на учебната година и първите лекции.
Да си призная,чувствам се почти като първокласничка-нервно ми е,стомахът ми е на топка и изпитвам неконтролируем страх от неизвестното. Но и това ще мине,знам.
Иначе един Бог знае кога пак ще имам интернет,така че предварително се извинявам за,надявам се,не особено дългата ми липса в блог- и скайппространството.
Е,това беше от мен за сега.
Чао и до скоро :))

Почти

Почти да имаш нещо прекрасно май е също толкова гадно като да нямаш нищо. Даже май е по-гадно. Да обичаш почти наистина,почти искрено. Да шепнеш думи на телефонната слушалка,да даваш обещания,да чакаш,защото знаеш,че чакането почти свърши,че почти всички обещания ще ги изпълниш,че думите почти ще запълнят празнината. И продължаваш почти да живееш,да бъдеш почти щастлив с почти-любовта,която имаш и да чакаш чакането най-после да свърши...

Mr. Perfect

Днес се замислих за мъжете. Не че другите дни не мисля за тях,просто днес бе един от малкото дни,в които успях да канализирам мислите си в една по-различна,несексуална насока.
Замислих се за едното на ум,което имаме ние,жените,за това какъв трябва да бъде и как трябва да изглежда мъжът с главно М-същият този клет човечец,от когото се очаква да се почви на бял кон и да ни предложи ако не света,то поне n-стаен (n>5) апартамент в сносен квартал,платинена кредитна карта и (ако е възможно) безрезервната си любов.
На тази мисъл ме наведе неотдавнашният ми разговор с Ж.,която със замечтан поглед ми изброяваше безкрайния списък от качества,които нейният чаровен принц трябва да притежава: да е красив,атлетичен,добре материално осигурен (откога това е качество?!?),мил,романтичен и т.н. и т.н. Към края на разговора вече виждах Ж. на стари години,седнала в люлеещия се стол,заобиколена от десетината си котки да държи "списъчето" си и да се вайка: "Ех,тоз' пуст максимализъм..."
Вярно,хубаво е човек да знае какво търси,но това не значи да излезеш на среща с тефтерче и молив под ръка и по време на разговора да отмяташ една по една добрите и на пръв поглед лошите черти на събеседника си. Не дай си Боже да се смее лееко налудничаво,да не плати сметката или да не блести със завидна красота,че спукана му е работата...
Мисля си,че човек не бива да бъде толкова обстоятелствен в изискванията си. Все пак,какво по-хубаво от това да бъдеш изненадан от някого,точно когато най-малко подозираш ;)

Лятото...

...почти свърши,а със него и чакането. Най-после дойде и моят ред да се похваля на всеослушание,че вече съм студентка!!! След много перипетии,грешни резултати и сълзи (къде от радост,къде не) днес се записах в Икономически университет-гр. Варна,специалност-туризъм.
Да си призная,не вярвах,че ще ми се случи,бях се примирила с мисълта,че ме чака една скучна,дълга и монотонна зима,но ето,че животът ми поднесе изненада. И то каква,взех,че и аз буквално хванах последния влак за Варна.
Но все пак,кога,как и защо не е важно,важното е само,че съм вътре и че заедно с другите вече колеги и колежки (бургазлии) ще им издухаме шортите на варненци! :D

My Life According to Nickelback

Лин ме предизвика да се разровя из цяяялата дискография на май фав бенд Никълбек и да натаманя заглавията на (някои от) песните им към списъка по-долу. Голяма главоблъсканица падна,но пък се получи готино,поне според мен.

Pick your Artist:
Nickelback

Are you a male or female:
Never mind

Describe yourself:
Old enough

How do you feel:
Feelin' way too damn good

Describe where you currently live:
Far away

If you could go anywhere, where would you go?
Follow you home

Your favorite form of transportation:
Fly

Your best friend?
Never gonna be alone

You and your best friends are:
Animals :D

What's the weather like:
Too bad

Favorite time of day:
This afternoon

If your life was a TV show, what would it be called:
If today was your last day

What is life to you:
The long road

Your relationship:
Yanking out my heart

Your fear:
I don't have

What is the best advice you have to give:
Should've Listened!

Thought for the day:
Love will keep us together

How I would like to die:
Another hole in the head

My soul's present condition:
Fight for all the wrong reasons

My motto:
Breathe

Хлъзгаво.

Гадно. Такова чувство изпитах снощи. Почувствах как всичко ми се изплъзва. Как плановете ми рухват,а надеждите остават неоправдани. И нереализирани.
И не ми стигаше тази горчива хапка,ами вчерашният ден ми донесе и "десерт". Още по-горчив.Сервира ми го на сребърен поднос. Една голяма порция разочарование.
Не от другите-свикнала съм те да ме разочароват,затова и съм се научила да не очаквам много от тях. Разочаровах се от себе си. От факта,че с течение на времето значително съм занижила критериите и изискванията си. Особено към мен самата. Разочарова ме това,че съм започнала да се задоволявам с по-малко и по-лошо. Да гледам на нещата отгоре-отгоре и да върша работата си през пръсти,колкото да изтикам. Е,на,ето,че не изтиках!

Не ме приеха-поне не и на първо класиране. На второ кой знае...?!?


________________________________________________________
Определено боли да паднеш от високо...

Лафа на сезона

Разговор между турист и администратор/аз/:

-Excuse me,can I have the key for room 506?
-506 B?
-No,I'm straight!

Гузен негонен бяга :D

Кой е като мен?!?

Хубаво е да се усмихваш. Особено сутрин,докато си още сънен и кисел,раздразнен от необходимостта да ставаш рано-рано за работа.
Ето я и причината,накарала ме днес да се усмихна-блогът ми получи първата си награда и то не каква да е,а награда за приятелство от един изключително скъп и ценен от мен човек-моята приятелка Лин. (Не пропускайте да се поровите из умната и главица! За целта цъкнете тук!)
Самият факт,че едно толкова креативно и талантливо човече като нея е решило да удостои именно мен с тази чест ме радва и ме кара да се гордея още повече.
Линчо,благодаря ти! За мен този твой жест означава страшно много!
Благодаря ти,че си винаги до мен,че ме подкрепяш и вярваш в мен (дори когато самата аз не вярвам)! Благодаря ти задето си такава прекрасна приятелка!