Голямото изпращане

>Отминаха някои прекрасни дни,предстоят още по-прекрасни такива. Нямах много време за писане,но време за глупости колкото щеш.
Вчера се изпратихме с класа. Изпращането беше хубаво,емоционално,лееко сълзливо. По-хубаво от всички изпращания,на които съм била. Прегръщахме се,усмихвахме се,поплакахме си от сърце,дадохме си и много обещания (едно от които за среща във Вечния град) и си нащракахме няколко гигабайта снимки,за да увековечим момента.
Вечерта поляхме изпращането с ром,водка,няколко партиди шотове,шампанско и много,много емоции. И въпреки всичкия алкохол помня всяка секунда от вечерта. Помня смеха на "Триумфа"(официално нашата кръчма),тъпите физиономии,позьорските снимки тип Флиртче. Помня ръцете на Миреллка върху краката ми,помня и моите ръце върху циците на Веска (които тя беше забравила да си вземе). Нее,в това нямаше нищо нередно,ние просто се обичаме. Помня n-на-брой отброяванията от 1 до 12,помня еуфорията,помня прегракналото ми гърло и дрезгавия глас,помня болката-в-краката-от-високите-токчета,помня и танците,и фалшивото пеене в караокето,помня дори полуголия гей,пеещ "Топъл дъжд" на Силвия Кацарова.
...
>Тази вечер ми предстои бал. Бързам. Изчезвам,че пак съм назад с графика. Майка ми вече крещи,че закъснявам за маникюристката. "Няма време!"

>По-подробен ъпдейт за последните събития и за тазвечершния бал ще получите до няколко дни,стига да изтрезнея ;)

Let's waste time chasing cars around our heads...

Изминаха няколко емоционално-заредени,изтощителни,но напълно удовлетворяващи ме дни. Не писах,не мислех,само чувствах. Може би на това се дължи и четиридневното ми отсъствие от блог и Интернет пространството. Съмнявам се на някого да са му липсвали постовете ми,но както и да е,да не изпадам в никому ненужни лирически отклонения. :)
Отдавна не ми се беше случвало за толкова кратък период да преживея толкова емоции. Преминах през какви ли не настроения-плач,радост,трепет,очакване,лека носталгия,удовлетворение,изтощение,прогресивно безсъние последвано от прилив на енергия.
Преживях и първият си работен ден-пак там,при миналогодишните колеги,в миналогодишния хотел,пропил миналогодишните ми емоции. Спомних си хубавите моменти,съпреживях ги и направих място за нови,още по-хубави такива. Посмях се,постърчах на рецепцията,попуших и подложих "шефа" на неистови изтезания като накрая възнаградих целодневното му търпение с кутийка планински въздух. Беше страхотен 1ви работен ден.
Дори не намерих време да отворя Литературата за 11 клас,която носех с идеята да си наваксам пропуските.

Послепис: Това ми напомня как ще се изложа утре на мадурата по БЕЛ,после и на мадурата по ДЕ по вдругиден. Майната му,в крайна сметка не ми пука.

ПИСНА МИ...

...да се връщам назад.
...да копнея за неща,които не мога да имам.
...да чувствам неща,които не искам да чувствам.
...да прощавам на хора,които не заслужават прошка.
...да бъда мекушава и наивна.
...да падам по гръб.
...да правя компромиси със себе си.
...да гоня химери.
...да се надявам и накрая да оставам разочарована.
...да се подлъгвам по празни обещания и мили думи.
...да вярвам,че вълка някой ден ще си смени козината.
...да знам,че ТОЙ никога няма да се промени.

Воайор/ексхибиционист

Нейде из необятното интернет пространство онзи ден попаднах на много интересен материал,в който авторът беше застъпил тезата,че следенето на блог е сходно с воайорството,понеже следящите надничат в личния живот на съответният блогър.

Това твърдение ме наведе на мисълта,че аз (като следяща множество блогове) явно съм воайор(ка) и едновременно с това(като блогър(ка)) съм и ексхибиционист(ка),понеже се показвам доброволно пред широката (или не толкова) читателска аудитория.
Единствено,което не се връзва с гореспоменатата теза,е,че воайорството само по себе си предполага незнанието на обекта за неговото наблюдение. Докато тук следенето е публично,следователно въпросният блогър е наясно с ролята си на наблюдаван и дори съзнателно подхранва чуждия интерес по един или друг начин.
От това ми остава единствено да заключа,че всички ние,които неуморно се мъчим да поддържаме и популяризираме блоговете си,обичаме да се разголваме (душевно) пред другите,споделяйки дори и най-интимните си мисли с надеждата да се превърнем в обект на някой запален воайор.
А ако той отвърне на нашия (душевен) ексхибиционизъм със същото,то тогава консуматорът (воайорът) се превръща в продуцент (ексхибиционист) и продуцентът в консуматор.
Та това,което исках да кажа с тази въртележка от думи,е,че по този начин всички ние,наблюдавани и наблюдаващи,извличаме взаимна изгода от този безкраен сам по себе си процес.
Питам се само...
...ти какъв си-воайор или ексхибиционист?

Простотия до шия

Място: градски транспорт,линия Бургас-Сл.Бряг
Участници: учтив чужденец и "учтив" контрольор
Извод: Лесно е да се правиш на отворко пред хора,които хал хабер си нямат от приказките ти.

Внимание: ШЛИФЕР

В качеството си на загрижена бургазлийка бих искала да се обърна към г-н Николов,настоящ кмет на гр. Бургас,с молба да бъдат поставени предупредителни знаци на входа на Морската градина с цел предотвратяване на някои неприятни за нас,бургазлии,а и туристи,изживявания там.

Никак не ми е приятно при всяка моя разходка из Морската градина (особено по "Алеята на влюбените") да се натъквам на сексуално освободени мъже,обичащи да показват разголените си атрибути на нищо неподозиращи минувачи. Не ме разбирайте погрешно,не че не съм ценител на мъжкото тяло,просто не желая да ми бъде натрапвано по подобен начин.
Ето и съответният предупредителен знак,който би ни спестил много неприятни емоции за в бъдеще:

Ain't no jewelryholic,but...

Признавам си,може никога да не съм била маниачка на тема дрънкулки,но в тези направо се влюбих! Толкова детайлно и красиво са изработени-като истински. Направо ми идва да ги изяммм!

Пи.Ес. Ей тук има още много лакомства!

When a child doesn't read...

...imagination disappears.



Снимките са част от рекламна кампания,чиято цел е да провокира интереса на младите /в частност децата/ към четенето.

На нас една подобна кампания не би ни се отразила никак зле,не мислите ли?
Цъкни тук

No slave of the ordinary

"Шизофреничка. Ето такъв етикет и поставяха околните докато ставаха свидетели на ексцентричните й настроения й превъплъщения. Веднъж бе тиха и смирена,безмълвно отдадена на тишината,в друг миг пък крещеше,смееше се с гръмкия си,налудничав смях,викаше и псуваше,без да й пука,че се превръща в център на внимание,на осъдителни погледи и жлъчни коментари.
Имаше дни,в които се обличаше скромно,без грим,без престорени маниери. Изглеждаше толкова крехка и чуплива,че околните,от страх да не я доповредят,я отбягваха,правеха се,че тя не е сред тях,че не ги гледа с гарваново черните си очи. И точно когато започнеха да вярват,че са опитомили този див звяр с разрошени черни коси и луди очи,безумието й се завръщаше с пълна сила.
Обичаше да експериментира,да провокира. Обличаше се дръзко,на границата на приличието,в ярки,несъвместими цветове. Говореше гръмко,пускаше груби,неуместни шеги,на които нерядко се смееше сама. На пръв поглед беше точно тази,за която всички я мислеха: луда. Държеше се като луда,луд беше и блясъкът в тъмните й очи.
Но в живота има и още нещо,също така сигурно както смъртта и данъците,и то бе,че нищо не е такова,каквото изглежда. И тя бе живо доказателство за това.
Не,тя не беше луда. В нея нямаше дори частица от онази лудост,която хората се опитваха да й припишат.
Беше отчаяна. Болката от чуждото неразбиране и неодобрение тя умело прикриваше зад маската на вечния непукист. И въпреки многобройните си опити все не успяваше да се впише. Тя беше черната овца,отлъчена от стадото и оставена на произвола. Преди никой не я забелязваше,днес пък всички я отбягваха и презираха. Тя пък се правеше се на глуха и сляпа за хорските подигравки. Беше груба с тях,дори прекалено в жлъчните си забележки. Нараняваше ги,преди те да са нанесли върху нея смъртоносния си удар.
Наричаха я с какви ли не имена: ненормална,грубиянка,дори и себична кучка. Обиждаха я,оплюваха я и на никого не му пукаше какво я е превърнало в това,което е днес. Не си даваха сметка,че именно те са причина за нейната „лудост”. Те бяха консервативни,студени,безсърдечни същества,които не даваха и пет пари за другите. Не можеха,пък и не опитваха да разберат различните,да ги приобщят. Напротив,сочеха ги с пръст,хулеха ги и накрая ги прогонваха.
Такава беше нейната съдба-да бъде неразбрана,нежелана и отлъчена.
Нейна,но и на мнозина други."

Жажда

Жадна съм за вдъхновение. Прежадняла. За разлика от кладенеца на сватята от малоумната реклама на не-помня-каква-ракия-беше,моя е абсолютно пресъхнал. Откъм мисъл,де,не в онзи вулгарен смисъл. Не е като съвсем да нямам идеи,напротив. Просто имам чувството,че нещо възпрепятства тяхното материализиране. Сякаш главната артерия между мисълта и действието е безвъзвратно прекъсната. Макар да сядам с нагласата да пиша просто не се получава. Всичко написано/казано от мен в последно време си е една своеобразна словесна диария,това ми е ясно и моля за извинение. Отдавам го на липсата на вдъхновение. Все пак е за предпочитане пред предположението,че,разбираш ли,не струвам. Второто е някак си лично и обидно,докато при първото се явявам просто невинна жертва на липсващото вдъхновение.
Бахти,аз не обичам да играя ролята на жертва,но нека не навлизам в друг филм.
Замислих се,къде да го търся това изгубено вдъхновение? То се е видяло,че аз съм Мохамед,а вдъхновението-планината. И ща не ща трябва аз да отида при него,защото то,очевидно,само няма да дойде при мен.
Б. твърди,че намира вдъхновение в любовта. Погледнато отстрани,изглежда намира вдъхновение по-скоро в секса,а мен нещо такова не би ме нахъсало да пиша по-добре. Би ме задоволило,но не би ме превърнало в по-добра писателка/блогърка.
Любовта пък в момента ми е нещо като тема-табу,така че не мисля да се хвърлям пак в дълбокото,макар Д. да твърди,че "само веднъж сме на 19 и трябва да живеем на предела на възможностите си".
Остава единствено да го потърся сред добрата компания. Хора,които да провокират мисълта и емоциите ми,за да мога,най-после,да напиша нещо свястно,което да се различава от словесна пръдня.