Рядко се замисляме за дребните неща. За нещата,които подминаваме с лека ръка сякаш са ни даденост,мислейки че ще ги имаме завинаги. Докато не ги загубим. И после ни остава само спомена. Ако имаме късмет.
В духа на приближаващия празник Св. Валентин,който аз за поредна година ще пропусна,ме обхвана някакво странно,носталгично настроение именно по онези малки нещица,които преди съм получавала/вършела просто по навик.
Жестовете,милите думи,прегръдките и целувките.
Особено целувките. И се замислих,кога беше последната ми целувка с К.. Не беше отдавна и все пак колкото повече мисля,толкова повече спомена избледнява. Оказва се,че просто не си я спомням. Кога? Как? Защо? Мъгла. Сякаш не е значела нищо или по-скоро сякаш в онзи момент не съм вложила някакви по-дълбоки чувства в нея. Била е от онези неща,които правим по навик без много-много да се замисляме. Може би тогава не съм и предполагала,че ще е последна.
А човек трябва да помни последната си целувка. Особено ако е с някого,когото е обичал.
Дано да си я припомня. В крайна сметка не ми остава друго освен спомена за нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар