Това е заключението,до което стигнах.
Искаш,с надеждата да получиш достатъчно.С надеждата,че нещото,което ти липсва,е някъде там.Сред нещата /и хората/ ,които си пожелал случайно,импулсивно,недообмислено. А истината е,че единственото оправдание за цялата тази "лакомия",е недоумението,кое е липсващото парче от пъзела. Нещото,което ще задоволи нуждите,амбициите,похотта и апетита ти.
Мислиш си,че искаш някого. Бориш се за да привлечеш вниманието му,да му се харесаш. Ако трябва се правиш и на шут,стига да има полза. Усмихваш се,даваш всичко от себе си и си мислиш: "Ето това ми трябва на мен!". Искаш го и искрено вярваш,че трябва да го имаш. Въпроса е,какво става,когато го получиш? Радваш му се като на някоя нова лъскава играчка,докато не ти омръзне и не видиш,че около теб има още много щъкащи играчки-от лъскави,по-лъскави. И ти се приисква да имаш и тях. И така,докато се усетиш си загубил питомното и си хукнал през глава да гониш дивото.
В крайна сметка се опитвам да кажа,че всяко желание поражда ново желание,а то ново и ново,и.....в опита си да получим това,което искаме,ние все повече се отдалечаваме от него.
Да,дори аз се обърках. В мое оправдание ще кажа,че в главата ми това умозаключение звучеше доста по-смислено и логично. Не хаотично и разпиляно,както е сега,написано на хартия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар