08.01.2009.Четвъртък.
На връщане от Меден Рудник,една друга галактика,която посетих днес за да пия кафе с приятелките си (Денчо и Карчо),в претъпканата „костенурка” (разбирай маршрутка) се натъкнах на стара позната,която не бях виждала от известно време.
След дежурните въпроси „Как си? Какво ново?” и още куп тривиалности изречени от куртоазия,момичето реши,че сме достатъчно близки за да сподели с мен резултата от дългите си екзистенциални търсения: „Имам всичко,но не стига!”
Рекох си „Нека да й е зле,има си всичко и пак се оплаква,вместо да е благодарна”.Но после,вървейки от спирката към вкъщи с цигара в ръка и купища мисли в главата си, стигнах до заключението,че култовата реплика на иначе измисления Мечо Пух „Колкото повече,толкова повече!” съвсем не е някаква измишльотина,а напълно отговаря на реалността,в която живеем.
Замислих се,че да имаме всичко,за да бъдем ако не щастливи,то поне напълно задоволени,не е достатъчно.Че липсва нещо…че липсва много!
А дали това ни прави „алчни” и „ненаситни”?Користолюбиви? Или именно стремежът да задоволим тази наша нестихваща жажда е le sens de la vie? (Разбирай „смисъла на живота”)
Какво би станало,ако някой ден нашето търсене приключи?Ако получим всичко,ще остане ли нещо,за което да живеем?Бихме ли се качили пак на ринга,ако знаем,че мача е уреден?
…
Не!
Защото няма да си струва.
Искрено вярвам,че „Мечо Пуховщината”,търсенето и копнежа за още и още ни дават шанса да усетим разликата между „задоволство” и „удовлетворение”, между „достатъчно” и „всичко”.
Защото,да си дойдем на думата,„има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар