Мразя чернобялото ежедневие извадено като от някой стар ниско бюджетен филм.Мразя и безликите марионетки,които щъкат насам-натам колкото да не съм сама.Мразя ги и затова ги игнорирам,тъй както ме игнорират и те. Сигурно не могат да ме разберат.Виждам им се странна,отнесена,замечтана.Нездраво стъпила на земята.Търсеща хармония и разбирателство-първо със себе си,а после и с другите,все мои себеподобни-замечтани,отнесени,нездраво стъпили на земята.Мои приятели.
Такава съм си аз-странна.Криворазбрана.Недооценена.Но след време се свиква,стига аз и моята същност да развеем бялото знаме на примирието и да постигнем консенсус.
Де да можеше и околния чернобял свят да ме опознае,да разбере коя съм и какво искам.
Защото,честно казано,да се стремя да се впиша в общата шарения,вече взе да ми писва.Пък и не се славя с железни нерви и голямо търпение.Но все пак,продължавам напред,пак по стария,до болка познат начин.Монотонно. Безинтересно.
Вървя си,спъвам се,падам,ожулвам коляно и пак ставам. Срещам хора,едни ме привличат,а други-отблъскват.Влюбвам се,разлюбвам ги.Омръзват ми или пък аз им омръзвам.Има ли някакво значение?
А как ми се иска да имаше значение.Иска ми се да хвана палитрата и да пребоядисам стените на черно-белия си свят както на мен си ми харесват.В ярки,крещящи цветове,без да ми пука дали си подхождат,дали дразнят окото или успокояват. Просто ей така,за удоволствие.
Как ми се иска да се разхождам под тихия,пролетен дъжд. Да броя звездите.Да витая из облаците.Да се радвам на малките неща,без да губя време да мисля за последствията.Иска ми се да се усмихвам,да сияя, да се смея,дори да няма причина.Поне да се надсмея на себе си.Това никой не може да ми отнеме. Как ми е омръзнало да крия емоциите си,да не би някой да се възползва от факта,че и аз имам чувства,че и аз мога да се счупя. Иска ми се някой да можеше да прочете мислите ми,да ги подреди на белият лист така,че да има логика. Така,че светът да има логика. Да ме разбере,да ме обикне такава каквато съм-изтъкана от кусури. И да ме обикне не за ден или два. Иска ми се не всичко да е такава каша.
Иска ми се да имах смелост.Да зарежа всичко.Да тегля една майна на чернобялото си ежедневие и да започна на чисто. Някъде,където е цветно,различно. Някъде,където мога да съм,която поискам. Да съм щастлива. Различна.
Иска ми се…и надали искам толкова много.
Няма коментари:
Публикуване на коментар