Дуxless

Идеята за този блог се зароди в русата (и умна) главица на Денито,с която на по чашка кафе и ММ взаимно се възмущавахме на порасналото обществено самочувствие и властващата наред слободия.

Живеем в свободна страна като свободни граждани със право на свободен избор.
На теория добре. Но както повечето идеологии,прилагането и на тези в практиката търпи известна критика. Преди всичко поради погрешното тълкуване на думите „свобода” и свободен избор”.
Факт е,че в днешно време,в стремежа си към себедоказване и изява,човек не веднъж прекрачва границите на личната си свобода за сметка на тази на околните. Което,ако мога да си позволя,бих нарекла просто слободия и безхаберие. Веднъж повярвал в себе си,той често възприема общоприетите норми в смисъла на „граници”,имащи за цел да спънат неговото социално и нравствено развитие. Ако изобщо можем да говорим за развитие на някаква нравственост у днешния хомо сапиенс. И така, въоръжен с порасналото си самочувствие и амбиции,човека тръгва на кръстоносен поход срещу съществуващите порядки с ясната цел да „натрие носовете на околните”.
Да си призная,тази т.н. борба за себедоказване до някъде ми напомня на една творба на Христо Смирненски, а именно „Приказка за стълбата”. И тъй като ние живеем в един динамичен свят,повече подхожда да е „Приказка за ескалатора”,в която онези, „великите” и „безсмъртните”, се превръщат в жертви на собствената си нравствена деградация. Стават роби на собствената си мания за величие и на убеждението,че водят съдбата за носа,защото нали се сещаш…те не са случайни хора! Нека да ги наречем просто „богоизбраните”.
Това,което аз и Денито се запитахме,беше,дали същите онези богоизбрани,които веднъж са имали доблестта да щурмуват заобикалящия ги свят,някога ще осъзнаят,че над тях винаги ще има поне един задник за лизане? (Простете за жаргонния език.)
Защото нека да си го кажем направо,в днешно време не са малко хората,готови на компромис с нравствените принципи на съвестта си (ако разбира се,им е останала такава в наличност) в името на една по-велика идея-себеизтъкването и личната облага.
Какво от това,че някакви си чуждестранни „артисти” асоциират нашата свидна родна страна с кенеф? Тях,богоизбраните,какво ги засяга? Важното е на тях да им е добре.
И не говоря само за управленческия „елит”,но и за обикновения,средностатистически човек,опитващ се да компенсира било то външност,характер или невежество за сметка на порасналото си и не дотам оправдано самочувствие.
Но донякъде ги оправдавам. Към какъв морал и ценности би могъл да се придържа човек,когато етическия му кодекс отдавна се е размил във времето. Да отстояваш себе си,идеите и вярванията си погледнато през призмата на днешния ден е почти непосилно. А да се превърнеш в безгласна карта изглежда все по-лесно. Защото,има ли смисъл да се блъскаш,знаейки че живееш в свят,в който „това което не става с пари,става с много пари”?

Постепенно трудът отстъпи място на заплащането, градският транспорт – на скъпите коли, образованието – на развлеченията, прехраната – на охолството, моралът – на парите. Днес не е важно колко книги си прочел и колко можеш да говориш за тях. Това, което има значение, е къде си бил, с кого си се запознал, с какво си облечен, каква кола караш и какви сметки плащаш. Звучи песимистично и укорително, но такава е съвременната действителност.

Цитат от книгата на Сергей Минаев „Дуxless”