Нещичко

Една дума-комуникация.

Като дечковци са ни учили,колко е важно споделянето и комуникирането с околните-с мама,с татко,с другарчетата от детската градина или предучилищната.
И ние по един или друг начин-с поглед,жест или няколко прости думички-съумявахме да дадем израз на мислите и чувствата,които се въртяха из малките ни,наивни главици.
Усмихвахме се.Личицата ни ту грееха от радост ту биваха облени от сълзи.Понякога,когато искахме да покажем своята привързаност,просто разтваряхме ръчички за да прегърнем тези,които обичахме. Или пък се намусвахме и обръщахме гръб на тези,които ни бяха неприятни.
Макар в онези невинни,детски години понятия като любов,омраза,искреност или лъжа да ни бяха далечни и непознати,ние все пак търсехме и намирахме начин да комуникираме.



И ето ни днес: пораснали,променени и знаещи.
Научили сме всички онези думички,които преди са били загадка за нас. Знаем какво означава да обичаш и да мразиш,да бъдеш искрен или да лъжеш. Научили сме си урока.
И въпреки всичко ние мълчим,не можещи да дадем израз на чувствата и емоциите,бушуващи в нас.
Станали сме по-големи,но и същевременно по-малки,безлични.
По-знаещи,но и по-потайни.
Интересуващи се от себе си и безразлични към другите.
Търсещи близост,но и страхуващи се от нея.
Обичани и обичащи,но неспособни да изразим обичта си.

И къде остана комуникацията?
А,да,вярно! За тази цел си имаме телефони,и-мейли,скайпове и емотиконки,с които да покажем на света как се чувстваме.

Заключение:
Живеем в един свят на технически напредък,но и на емоционален упадък.
В свят без граници....освен тези,които сами си поставяме.