Recollection of Old Memories

Тази сутрин,докато ровех из кухненския шкаф с надеждата да намеря нещо безкофеиново (нали Чичо Доктор ми забрани кофеина) и се борех с отчаяната нужда да запаля една цигара (да,опитвам се да ги спра) ми стана ясно,че въпреки огромната каша,в която се е превърнал живота ми,все пак има нещо подредено и добре пазено,недокоснато от времето,и това са спомените ми.
Пазя си ги в един стар скрин,доста поочукан от многото местения,но пък извънредно ценен за мен. В него съхранявам целия си живот: детските снимки,бебешките ми играчки,първата книжка за оцветяване,дори скиците от кръжока ми по изобразително изкуство. Той е като една своеобразна машина на времето,която отново и отново ме връща назад в миналото,към хлапето,което се страхуваше от тъмното,от баба Яга и Торбалан и вярваше в щастливия край.
Обичам да се ровя из спомените си. Обичам и аромата на хартия и застояло. Сякаш съм запечатала аромата на детството си в тази дървена кутия.
И днес,като много други дни,ме налегна лека носталгия. Разтършувах се,сияеща,сякаш за първи път виждам съдържанието на моята капсула на времето.
Ето и някой от любимите ми нещица:

1. Първата ми валентинка: Никога няма да забравя безумната си радост,когато я получих. Имам чувството,че още мога да усетя аромата на парфюма по хартиения плик. Прекрасна, дори днес ме кара да се усмихна.
2. Роза. Хербаризирана. Изключително скъп спомен от изключително скъп човек,когото, за съжаление,отдавна изгубих от поглед.
3. Първият ми шедьовър-рисунка на мама и татко. Пастелна,шарена. Направо лъха на обич.
4. Първото ми стихче. За две врабчета. Гугличките и бастунчетата на разкривените букви и днес ме разсмиват. Напомнят ми за първи клас,за съучениците,за игрите и мечите.
5. Албуми-от онези старите,с кожени подвързии и листи оризова хартия между страниците. И снимки,много снимки. Черно-бели. Майка ми е била красива. Прекрасна в черната си рокля на бели точки. Баща ми пък е бил къдрав. И рус като дете.
6. Любимата ми детска снимка със зелената рокличка,подарък от леля ми. Как обичах да я нося. Даже спях с нея от време на време. Предполагам,че някъде пазя и парченце плат,кой знае.



I just wish I could relive those days...

Оverwhelmed by some sensation of something long ago and far away

Имам чувството,че много съм се променила. Че от онова момиче,което преди пет години за пръв път стъпи на бургаската гара с куфар,пълен с надежди,не е останала и следа. За тази моя промяна ми напомня и всяко мое завръщане там,откъдето преди време тръгнах. Време,което като се върна назад,ми изглежда като хилядолетие.
Може би някой са прави да твърдят,че забравих откъде тръгнах. Други пък,прекалено бързо забравиха мен.
Но предполагам,че това е в реда на нещата. Пътищата и целите ни вече са различни.
Пред нас стоят къде къде по-важни въпроси от това дали да играем на жмичка или стражари и апаши.
Някои ме спират,поздравяват,аз се усмихвам и гледам да не се издам,че не си ги спомням. Но е изключително болезнено да не успееш да разпознаеш в нечие лице своя приятел/приятелка от детинство.
Затова не обичам да се връщам. Не защото съм се възгордяла или самозабравила. А защото с всяко мое завръщане осъзнавам,колко дълбоко съм заровила миналото. Толкова,че вече не помня къде.
И вината е само моя. В стремежа си да започна на чисто и да подредя живота си тук и сега,в Бургас,забравих да се връщам от време на време там,във Велико Търново. А думите на баща ми сякаш отекват в съзнанието ми: „Не е лошо да се връщаш назад сега. Някой ден тези хора може вече да ги няма и тогава няма да има при кого и заради кого да се връщаш.”