сряда, 15 април 2009 г.

Оverwhelmed by some sensation of something long ago and far away

Имам чувството,че много съм се променила. Че от онова момиче,което преди пет години за пръв път стъпи на бургаската гара с куфар,пълен с надежди,не е останала и следа. За тази моя промяна ми напомня и всяко мое завръщане там,откъдето преди време тръгнах. Време,което като се върна назад,ми изглежда като хилядолетие.
Може би някой са прави да твърдят,че забравих откъде тръгнах. Други пък,прекалено бързо забравиха мен.
Но предполагам,че това е в реда на нещата. Пътищата и целите ни вече са различни.
Пред нас стоят къде къде по-важни въпроси от това дали да играем на жмичка или стражари и апаши.
Някои ме спират,поздравяват,аз се усмихвам и гледам да не се издам,че не си ги спомням. Но е изключително болезнено да не успееш да разпознаеш в нечие лице своя приятел/приятелка от детинство.
Затова не обичам да се връщам. Не защото съм се възгордяла или самозабравила. А защото с всяко мое завръщане осъзнавам,колко дълбоко съм заровила миналото. Толкова,че вече не помня къде.
И вината е само моя. В стремежа си да започна на чисто и да подредя живота си тук и сега,в Бургас,забравих да се връщам от време на време там,във Велико Търново. А думите на баща ми сякаш отекват в съзнанието ми: „Не е лошо да се връщаш назад сега. Някой ден тези хора може вече да ги няма и тогава няма да има при кого и заради кого да се връщаш.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар