четвъртък, 15 октомври 2009 г.

[...]

Мислех,че трудностите свършват,когато кажеш "Обичам те".
Грешала съм.

понеделник, 12 октомври 2009 г.

I dream of lilac time


Мирис на люляк
сред облаци-коприна
устни целува

Edit: Днес като се разрових из по-старите ми писаници открих това свое хайку (или по-скоро опит за такова). Но нескопосано или не,и тогава,и сега си го харесвам много,затова реших да го постна,ей така,за мое лично удовлетворение ;)

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Не съм добър човек,защото:


-съм егоист. Защото винаги мисля повече за себе си,отколкото за другите.
-защото винаги правя и казвам това,което искам,без да се замислям как думите и действията ми ще рефлектират в/у околните.
-независимо дали съм права или не,не бих пожалила усилия да постигна своето на всяка цена,дори и чрез лъжа или измама.
-съм способна да манипулирам околните,за да получа това,което искам.
-съм безкрайно груба и вулгарна в изказванията си и често наранявам хората,които обичам,без дори да се усетя.
-никога не се извинявам,дори и да не съм права. Случаите,в които съм си извъртала езика да кажа омразната за мен дума „Извинявай” се броят на пръстите на едната ми ръка,просто защото вярвам,че човек никога не бива да се извинява за нещо казано/сторено,което в даден момент му се е струвало правилно.
-съм безкомпромисна. Или става на моята,или въобще не става. Средно положение няма.
-съм непукист. Никога не ми пука за нищо и никого,освен за мен самата.
-умея да откривам слабостите на околните и да ги използвам срещу тях.
-когато не ми е на кеф си го изкарвам на другите.
-винаги търся вината в другите,но не и в себе си.
-често давам обещания,но изпълнявам само една част от тях.

.
.
.
П.С. Идеята за този пост изплагиатствах от блога на Ирония Идиотова. Надявам се да не ми се сърди. Просто написването на тази публикация ми се стори интересно предизвикателство,тъй като за добрите си качества човек говори лесно и с охота,докато отрицателните гледа да си премълчи.


Е,аз просто не обичам да си мълча. :)

понеделник, 5 октомври 2009 г.

[...]


Празно. Сиво. Самотно.
И тихо. Ужасно тихо.

Нищо не се случва.
А и да се случваше,нямаше да ми пука.
Безразлично ми е.
Искам просто да легна и да заспя.
Да заспя така дълбоко,че да проспя тишината,самотата и празнината.
Да проспя зимата.

петък, 25 септември 2009 г.

I dreamed a little dream of you

Сънувах те.
Беше от онези мрачни утрини,в които не ти се иска въобще да се събуждаш.
Валеше. Дъждът барабанеше по стъклата и се стичаше в нищото.
Ти още спеше-така спокоен,така красив и уязвим в съня си. Копнеех да те докосна,да прекарам пръсти през разрошената ти коса,да сложа глава на гърдите ти и да заспя. Но не те докоснах,не сторих нищо...Седях притихнала,по-лека от въздуха,в единия край на леглото ти и само те гледах,не исках да те будя. А ти се усмихваше със същата онази усмивка,която ме караше да се влюбвам в теб отново и отново,всеки път щом те видя.
Боже,как исках да знам какви мисли се въртяха в главата ти сега. Чудех се,възможно ли е и ти да ме сънуваш в същия този момент? Дали? Или не?
Дано!
...

събота, 12 септември 2009 г.

It's time to say goodbye

Текат последните приготовления. С нейно величество Притеснението (майка ми) търчим насам-натам да стягаме багажи като май само пълним и празним саковете без никаква представа какво,по дяволите,правим. А денят на голямото местене вече аха да почука на вратата.
А ми е тъжно и подтиснато. Бургас вече ми липсва. Липсват ми и приятелите,и колегите,с които се разделих едва преди дни. Всичко ми липсва.
Предстоят ми няколко доста напрегнати дни-настаняване в новата квартира,опознаване на района (защото от Варна в момента познавам само Морската градина,катедралата,театъра,операта,пощата и,разбира се,университета) ,откриване на учебната година и първите лекции.
Да си призная,чувствам се почти като първокласничка-нервно ми е,стомахът ми е на топка и изпитвам неконтролируем страх от неизвестното. Но и това ще мине,знам.
Иначе един Бог знае кога пак ще имам интернет,така че предварително се извинявам за,надявам се,не особено дългата ми липса в блог- и скайппространството.
Е,това беше от мен за сега.
Чао и до скоро :))

сряда, 26 август 2009 г.

Почти

Почти да имаш нещо прекрасно май е също толкова гадно като да нямаш нищо. Даже май е по-гадно. Да обичаш почти наистина,почти искрено. Да шепнеш думи на телефонната слушалка,да даваш обещания,да чакаш,защото знаеш,че чакането почти свърши,че почти всички обещания ще ги изпълниш,че думите почти ще запълнят празнината. И продължаваш почти да живееш,да бъдеш почти щастлив с почти-любовта,която имаш и да чакаш чакането най-после да свърши...

понеделник, 24 август 2009 г.

Mr. Perfect

Днес се замислих за мъжете. Не че другите дни не мисля за тях,просто днес бе един от малкото дни,в които успях да канализирам мислите си в една по-различна,несексуална насока.
Замислих се за едното на ум,което имаме ние,жените,за това какъв трябва да бъде и как трябва да изглежда мъжът с главно М-същият този клет човечец,от когото се очаква да се почви на бял кон и да ни предложи ако не света,то поне n-стаен (n>5) апартамент в сносен квартал,платинена кредитна карта и (ако е възможно) безрезервната си любов.
На тази мисъл ме наведе неотдавнашният ми разговор с Ж.,която със замечтан поглед ми изброяваше безкрайния списък от качества,които нейният чаровен принц трябва да притежава: да е красив,атлетичен,добре материално осигурен (откога това е качество?!?),мил,романтичен и т.н. и т.н. Към края на разговора вече виждах Ж. на стари години,седнала в люлеещия се стол,заобиколена от десетината си котки да държи "списъчето" си и да се вайка: "Ех,тоз' пуст максимализъм..."
Вярно,хубаво е човек да знае какво търси,но това не значи да излезеш на среща с тефтерче и молив под ръка и по време на разговора да отмяташ една по една добрите и на пръв поглед лошите черти на събеседника си. Не дай си Боже да се смее лееко налудничаво,да не плати сметката или да не блести със завидна красота,че спукана му е работата...
Мисля си,че човек не бива да бъде толкова обстоятелствен в изискванията си. Все пак,какво по-хубаво от това да бъдеш изненадан от някого,точно когато най-малко подозираш ;)

четвъртък, 20 август 2009 г.

Лятото...

...почти свърши,а със него и чакането. Най-после дойде и моят ред да се похваля на всеослушание,че вече съм студентка!!! След много перипетии,грешни резултати и сълзи (къде от радост,къде не) днес се записах в Икономически университет-гр. Варна,специалност-туризъм.
Да си призная,не вярвах,че ще ми се случи,бях се примирила с мисълта,че ме чака една скучна,дълга и монотонна зима,но ето,че животът ми поднесе изненада. И то каква,взех,че и аз буквално хванах последния влак за Варна.
Но все пак,кога,как и защо не е важно,важното е само,че съм вътре и че заедно с другите вече колеги и колежки (бургазлии) ще им издухаме шортите на варненци! :D

вторник, 28 юли 2009 г.

My Life According to Nickelback

Лин ме предизвика да се разровя из цяяялата дискография на май фав бенд Никълбек и да натаманя заглавията на (някои от) песните им към списъка по-долу. Голяма главоблъсканица падна,но пък се получи готино,поне според мен.

Pick your Artist:
Nickelback

Are you a male or female:
Never mind

Describe yourself:
Old enough

How do you feel:
Feelin' way too damn good

Describe where you currently live:
Far away

If you could go anywhere, where would you go?
Follow you home

Your favorite form of transportation:
Fly

Your best friend?
Never gonna be alone

You and your best friends are:
Animals :D

What's the weather like:
Too bad

Favorite time of day:
This afternoon

If your life was a TV show, what would it be called:
If today was your last day

What is life to you:
The long road

Your relationship:
Yanking out my heart

Your fear:
I don't have

What is the best advice you have to give:
Should've Listened!

Thought for the day:
Love will keep us together

How I would like to die:
Another hole in the head

My soul's present condition:
Fight for all the wrong reasons

My motto:
Breathe

Хлъзгаво.

Гадно. Такова чувство изпитах снощи. Почувствах как всичко ми се изплъзва. Как плановете ми рухват,а надеждите остават неоправдани. И нереализирани.
И не ми стигаше тази горчива хапка,ами вчерашният ден ми донесе и "десерт". Още по-горчив.Сервира ми го на сребърен поднос. Една голяма порция разочарование.
Не от другите-свикнала съм те да ме разочароват,затова и съм се научила да не очаквам много от тях. Разочаровах се от себе си. От факта,че с течение на времето значително съм занижила критериите и изискванията си. Особено към мен самата. Разочарова ме това,че съм започнала да се задоволявам с по-малко и по-лошо. Да гледам на нещата отгоре-отгоре и да върша работата си през пръсти,колкото да изтикам. Е,на,ето,че не изтиках!

Не ме приеха-поне не и на първо класиране. На второ кой знае...?!?


________________________________________________________
Определено боли да паднеш от високо...

петък, 17 юли 2009 г.

Лафа на сезона

Разговор между турист и администратор/аз/:

-Excuse me,can I have the key for room 506?
-506 B?
-No,I'm straight!

Гузен негонен бяга :D

вторник, 14 юли 2009 г.

Кой е като мен?!?

Хубаво е да се усмихваш. Особено сутрин,докато си още сънен и кисел,раздразнен от необходимостта да ставаш рано-рано за работа.
Ето я и причината,накарала ме днес да се усмихна-блогът ми получи първата си награда и то не каква да е,а награда за приятелство от един изключително скъп и ценен от мен човек-моята приятелка Лин. (Не пропускайте да се поровите из умната и главица! За целта цъкнете тук!)
Самият факт,че едно толкова креативно и талантливо човече като нея е решило да удостои именно мен с тази чест ме радва и ме кара да се гордея още повече.
Линчо,благодаря ти! За мен този твой жест означава страшно много!
Благодаря ти,че си винаги до мен,че ме подкрепяш и вярваш в мен (дори когато самата аз не вярвам)! Благодаря ти задето си такава прекрасна приятелка!

понеделник, 13 юли 2009 г.

Oh, we wont give in, lets go living in the past

Слизам на спирката. Забързвам към автогарата, препъвам се леко,озъртам се сконфузено наоколо и се затичвам към вече потеглящия автобус. Момчето на първата седалка учтиво ми предлага мястото до себе си. Пита ме нещо за времето. Очевидно се опитва да завърже разговор. Безуспешно. Не ми се говори. Мълчи ми се. Слуша ми се музика и ми се гледа пейзажа.
Май пак ми се живее повече във вчера,отколкото в днес.
Усещам как носталгията у мен се надига,приижда,разлива се в съзнанието ми,изпълва дробовете ми и не ми дава въздух. В мислите ми изплуват разни лица,жестове и реплики,които моя милост с много постоянство се е опитвала да закопае дълбоко в миналото. Не непременно защото всички те са били лоши,напротив,а просто защото съм си дала сметка,че от тези мои пътувания назад във времето много полза няма. Даже хич. Добри или лоши,веднъж завършили,нямат място в настоящето.
Е,днес подсъзнанието ми,незнайно защо (разбира се,че е незнайно,ако не беше,щеше да е просто съзнание,не подсъзнание),реши да ми изиграе лоша шега като изтипоса на пътя ми един..да го наречем стар приятел. Само дето не беше баш той,а някакво негово бледо копие,но все пак достатъчно достоверно за да ме заблуди в първия момент. И май толкова ми стигаше,един кратък миг на съзерцание ми бе достатъчен за да попадна пак във водовъртежа на спомените. Ех,спомени,спомени....Примамват те,ласкаят те докато не паднеш пак в мрежите им. Пълнят очите,но оставят ръцете ти винаги празни. Не,благодаря.

П.С. И все пак беше хубаво да те видя отново,Б.,макар да не беше ти...

П.С.2. Май старите спомени и хората,с които ги свързваме,не могат да бъдат потулени и забравени току-така. Човек просто трябва да се научи да живее с тях.

неделя, 5 юли 2009 г.

S. O. S.

*Same Old Shit

13-ти (фаталната дата,на която ще се проведе изпитът ми по история) наближава and that scares the shit out of me! Плаши ме фактът,че съм напълно неподготвена и ще се изложа като кифладжийка. Още повече ме плаши,че издишам откъм резервни варианти и ако не стане там ща,не ща ще се редя на опашката за догодина.
Иначе при мен си е все същото (the same old story,the same old song както казват англоговорящите човеци по света) : работа,сън,ааа...и храна,все пак-'рънътъ прай бурбътъ!
Като успея пак да открадна 5 минутки,ще пиша,promise!

П.С. Стискайте палци на 13-ти,плийс,имам нужда!

четвъртък, 25 юни 2009 г.

Hate being here with my back against the wall

Омръзна ми да съм тук,когато всъщност искам да съм някъде другаде. С някой друг.
Май за пореден път изпаднах в едно от присъщите ми меланхолично-депресивни състояния. За да си измия ръцете ще кажа,че се дължи на навъсеното небе над Бургас-мрачно,дъждовно и подтискащо...Уотевър,и т'ва ще мине.
Жалко само,че бирата свърши,че няма хубави филми за гледане (нищо,аз пак ще си пусна Ангели и демони) и че нямам никакво желание да си размърдам задника от нас. А уж ми е почивен ден...

Замислих се,какво оправдава тази моя сдуханост,ако мога така да я нарека,и стигнах до няколко варианта:
-Моята любима братовчедка,която се канеше да ми идва на гости,в крайна сметка няма да идва. Гадно.
-Мойто камби (а.к.а. Лин) заминава скоро за Англия и много,много ще ми липсва. И тя,и простотиите и (предимно свързани с порно и сфинктерни помпи-не питайте!) Нищо де,нека и тя да види малко свят,че нали е от село..поправка: курортно селище ПУУморие :D



Гледам,небето взе да се развиделява...Стискайте палци и с настроението ми да стане така!

неделя, 21 юни 2009 г.

It's summertime and the sun has got me goin' wild

Ех,слънце пече,много е добре,чак ми се иска да тръгна боса по асфалта,да си щракам с пръсти и да не ми пука за нищо. И в ушите ми яко да дъни Никълбек-Рокстар...
Кеф,кеф,ама няма...слънцето го гледам само иззад рецепцията,асфалта под краката ми ми пари единствено когато тичам да си хвана мизерния-ултра-миризлив-автобус-тип-Чавдарче. С други думи...I'm totally FUCKED UP!
Карай,аз съм си непукист!
Обещах да не се оплаквам,тъй че ще си трая :)

Иначе да се похваля,направих си сефтето! Да бе,беше много яко,ама как болеше после,ноу комент! За да не стават грешки ще уточня,че под сефте имам предвид първата баня за сезон 2009,да не си помислите нещо друго ;)
Даа,винаги съм казвала,че няма нищо по-хубаво от Бургас,морето,кръжащите (и цвъкащи) чайки,горещия пясък и студения Туборг.
Ех,обичам го лятото....

петък, 19 юни 2009 г.

Вина

Да ви призная,напоследък доста често взех да се чувствам виновна и то без никой да ме обвинява. Излиза така,че аз сама съм си и адвокат,и прокурор,и съдник. Че даже и надзирател от време на време.
Виновна съм за дето пропилявам и малкото си свободни дни в безплоден сън. Виновна съм,че така пропускам много потенциални прекрасни моменти с хората,които обичам. Виновна съм,че до такава степен съм се вглъбила в работата,че не успявам да намеря така необходимото ми време да реализирам намеренията/желанията си. (Ах,как ми се пътува....до Сандански,примерно.)
Може би майка ми е права като казва,че животът ми напоследък се изчерпва до най-простите човешки нужди: ядене-спане-посещаване на WC-то...ааа,и бачкане :S
Виновна съм и за дето не намирам време да списва моя си блог,който преди време си направих с такова желание. Но,спокойно,вие,драги читатели,нищо не губите! Убедена съм,че на никого не му се слушат словоизлияния от сорта на "Обичам си милото" и "Липсваш ми,мишле",пък в момента се намирам именно в тази черна дупка(=любов),така че само можете да бъдете благодарни,че не съм тръгнала да ви досаждам с натрапчиво-маниакалната си еуфория. ;)

Иначе последните дни бяха интересни.
Особено BarBossa с Лин,последвалата разходка в морската с огромна торба пуканки в ръка и обсъждането на сексуалния живот (или по-точно липсата на такъв) на околните.
Абе,ние двете умеем да се забавляваме...особено за чужда сметка :D

неделя, 7 юни 2009 г.

Абе,ко е туй нещо,бе?

Открих я! Открих песента на живота! Неее,не става дума за Мюзик Айдъл! Става дума за хитовото парче (месо) на орк. Бриз-Ко е туй нещо? -един своеобразен връх на творческата мисъл.
Ето го и него,върха:

Леле, мале, ко е туй нещо, дето мяза на онуй нещо?
Дупки прави, багер не е,
вълна има, овца не е,
семе хвърля, сеяч не е,
с едно око, кьорав не е,
гем си има, конче не е.
Леле, мале, кой туй нещо?

Леле, мале, ко е туй нещо, дето мяза на онуй нещо?
Кабарясва, мая не е,
право седи, чирак не е,
радват му се, бебе не е,
целуват го, мома не е,
корем пори, хируг не е,
шкембе стържи, касап не е.

Корен има, дърво не е,
цеф си има, пушка не е,
вода пуска, чешма не е,
в дупка влиза, гущер не е,
от дупка излиза, змия не е,
здраво търка, пила не е,
сирене прай, мандра не е.
Леле, мале, ко е туй нещо?

В слива седи, костилка не е,
запретва се, ръкав не е,
надува се, гайда не е,
кокал няма, охлюв не,
лава хвърля, вулкан не е,
тъмно дири, къртник не е,
бели прави, дете не е.
Леле, мале, ко е туй нещо?

Сладичко е, шекер не е,
глава има, човек не е,
багаж мъкни, хамал не е,
в тъмно вижда, котка не е,
басма цепи, и нож не е,
брада носи, то поп не е,
голо ходи, теляк не е.
Леле, мале, ко е туй нещо?

Яйца мъти, клочка не е,
втвърдява се, кипрпич не е,
от сън буди, петел не е,
хайвер хвърля, риба не е.

Леле, мале, какво е туй,
кой го познай, халал да муй!

Айде,на койт' познай,халал да муй и от мене!
Ето го и първият ентусиаст,подложил се доброволно на тази,иначе непосилна за средностатистическия човешки мозък,главоблъсканица:
[14:19:49] Lin каза: ам...новият мултифункционален уред на WS-телешоп
[14:20:15] Lin каза: стийм моп от ново поколение :D
Споко,отворени сме и към други предположения,все пак гатанката не може да се тълкува еднозначно,така че (главо)блъскайте на воля!
_____________________________________________________
Само не мога да разбера,защо младо и старо е ревнало,че съвременната музика не образовала. Дрън-дрън. Как да не образова? Я вижте само колко въпроси би събудила у любопитните,невинни детски главици:
"-Мамо,мамо,ама какво е това нещо? Ама за какво се използва? Ама как? Ама защо?"
Идете кажете после,че музиката не възпитавала!

събота, 6 юни 2009 г.

Моите любими неща

Блог-фурията Lin ми отправи предизвикателството да изброя нещицата,които харесвам и които са ми влезли по един или друг начин под кожата.
Е,Линчо,приемам с удоволствие,все пак не ми се ще аз да съм слабото звено в щафетата.
Ето и един кратък (или не чак толкова) списък на харесваните от мен неща:

Книгите
...особено онези старите,изпокъсаните,прелиствани и препрочитани толкова пъти,че на места мастилото е поизбледняло,а страниците са се слепили. Харесвам и техния мирис. Самата мисъл,че са преминали през толкова много ръце,че толкова много очи жадно са попивали всяка дума от написаното в тях,ме кара да се прехласвам още повече и да извличам истинско,неподправено удоволствие от всяка една прочетена книга.

Дъжда
Харесвам...обожавам дъждовните сутрини/следобеди,в които мързеливо се излежавам в леглото,слушам тихото барабанене на дъжда по прозорците,по покривите и асфалта и вдишвам с пълни гърди свежестта му. А,да,обожавам и миризмата му. Направо ме опиянява.

Мъжките парфюми
...са една от най-големите,ако не и най-голямата ми слабост. Един силен мъжки парфюм би могъл буквално да ме изкара извън релси,понеже за мен е последната,важна и завършваща нотка от цялостното впечатление,което един мъж оставя у мен. И му отдавам голямо значение...
Ако имаше начин дори аз самата бих ползвала мъжки парфюми..Хм,всъщност,защо пък не?!?

Двусмислиците
Харесва ми факта,че чрез тях човек деликатно издава истинските си намерения/желания/нужди. Казва едно,а тайно (или не чак толкова) мисли и намеква за друго.

Снимки

Странно е-аз самата не обичам да се снимам/да ме снимат,но за сметка на това обожавам да се ровя из чуждите снимки. Харесва ми мисълта да се запечата всяка минутка от нечии живот като във фото дневник-всяка усмивка и всяка сълза,всеки пристъп на смях или отчаяние. Е,не говоря за снимки тип "Я ме виж,сера!",говоря за нещо по-идейно,по-смислено.

Lenny Kravitz
Харесвам го. Обожавам го. Не,не,не,боготворя го! Може за някои (Коста,Марио,споко,няма да ви издам) Тони Стораро да е човекът-глас,за мен,обаче,това безспорно и безапелационно е Лени Кравиц...Имам чувството,че той,пеейки,сякаш прави любов с музиката,с микрофона,а и с цялата публика. Толкова страст и емоция има в неговите изпълнения,та чак ми се подкосяват краката....
Ето и едно много специално поздравче с любимата ми негова песен:
Lenny Kravitz-Believe In Me
video

Бирата,цацата и пържените картофки
Да,макар да се водя болярско чадо,морето,неговите трудови хора и традиции ми лежат къде-къде по-присърце. Повярвайте ми,за мен няма нищо по-хубаво от капанче с приятели,задушевен разговор,бутилка студено Бургаско,порция хрупкава цаца и байганети с ка(шка)вал. Именно в такива моменти знам,че съм наистина щастлива...чувство,донякъде дължащо се и на поредната изпита до дъно бутилка бира,кой знае. ;)

Нощното къпане
Харесва ми спокойствието на нощта,възможността да плувам свободно,необезпокоявано,докъдето ми стигнат силите,без да се ограничавам само до шамандурите.
Винаги при зачекването на тази тема в съзнанието ми изниква едно и също: поморийския плаж,стабилно студената вода....и Живко. Ех,спомени,спомени.

Приятелите си
Винаги съм твърдяла,че е важно качеството,а не количеството. Един приятел,но истински. Е,аз се считам за щастливка,защото имам не една,а цели три,прекрасни приятелки,които наистина обожавам и без които живота ми би бил значително по-празен и сив.
Обичам грубостите на Денито,простотиите,които си дрънкаме с Веска,както и сериозните,философски разговори с Каринския. Та,кратко и ясно казано: Обичам ви!

Айде,стига толкова по темата,нека да дам думата и на някой друг.
Хвърлям ръкавицата на Vutleine и Йоре.
И да не ме разочаровате,ей!

петък, 5 юни 2009 г.

Обичам/обожавам те...

Обожавам да обичам и обичам да обожавам!
Само се чудя кое от двете е по-силно....обичта или обожанието? Чудех се,кое е по-интимно. Кое изразява по-дълбоки чувства?
Не знам. Знам обаче,че която и от двете думички да носи по-силен емоционален заряд,за мен е без значение,тъй като в момента изпитвам и двете. И за късмет към един и същи човек. Горкия той,един Бог знае с какво е заслужил такова нечовешко наказание-да го обичам и обожавам едновременно,но се надявам и за в бъдеще да продължава все така да ме търпи,а защо не и да ме обича и обожава....

вторник, 2 юни 2009 г.

Дневникът на една работохоличка

Напоследък нещо позатихнах,но какво да се прави-обстоятелствата го налагат-все пак съм работещо момиче. (За незапознатите: търсете ме след 00:00 часа на плочките пред Кубан...на рецепцията,де! Аз пък и аз как си издавам недекларираните доходи,пуу!)
Та шегата на страна,работата до такава степен ме е погълнала напоследък,че дори и на сън настанявам и отпътувам чужденци. Но това в никакъв случей не означава,че липсват емоции. Напротив. Тях с лопата да ги ринеш.
1. Случи се така,че в хотела пристигнаха абитуриенти. Веселяци големи,от Кюстендил. (Спец. поздрави на Детелин,човека-секс машина!)
2. Случи се така,че един от въпросните абитуриенти наръга друг гост на хотела,българин,след скандал. Последствия: прободна рана на лицето; 2 избити зъба; съдебен иск за нанесена телесна повреда; разправии с полицията; разправии с жертвата и нападателя....и всичко това на моя смяна. Кеф! С право твърдят колегите,че на мои смени (особено нощни) им е нужно подкрепление.
3. Случи се така,че 80% от гостите на хотела са евреи. А както знаете,на тях и бодлива тел да им навреш отзад,права ще излезе-толкова са стиснати. Нищо,де,аз пак съм на печалба: 0,60 лв. бакшиш изкарах,сега се чудя какво по-напред да си купя-апартамент ли,кола ли,и аз нз :D

Немога обаче да пропусна да спомена и наредбите,които отнасям от мъжката част от колектива т.е. от всички останали,понеже аз съм единствената "женска" (както казват) там:
-"Братче,това жените не сте хора!" (Юри)
-"Цвърчиш като морско свинче!" (Марио)
-"Пияница"/"Смок" (Живко по повод на безпаметното ми напиване на 24-ти май)
-"Коминннн!" (Станимир)
...
Стига за работа,че ще ме помислите за работохоличка. СЛАБО! (спец. за Марио)
Иначе всичко си ми е наред:
-върша работата си с удоволствие;
-имам страхотни колеги,които винаги ме разсмиват (особено танцуващият на рекламата "Don Cafe" (Супер) Марио);
-личният ми живот върви повече от добре;
-вече съм напълно подготвена за предстоящите ми изпити през юли;
-най-после знам какво,къде и с кого т.е. най-после съм наясно със себе си и с това,какво искам за в бъдеще;

Е,кажете,как да не съм щастлива?!?

неделя, 24 май 2009 г.

Голямото изпращане

>Отминаха някои прекрасни дни,предстоят още по-прекрасни такива. Нямах много време за писане,но време за глупости колкото щеш.
Вчера се изпратихме с класа. Изпращането беше хубаво,емоционално,лееко сълзливо. По-хубаво от всички изпращания,на които съм била. Прегръщахме се,усмихвахме се,поплакахме си от сърце,дадохме си и много обещания (едно от които за среща във Вечния град) и си нащракахме няколко гигабайта снимки,за да увековечим момента.
Вечерта поляхме изпращането с ром,водка,няколко партиди шотове,шампанско и много,много емоции. И въпреки всичкия алкохол помня всяка секунда от вечерта. Помня смеха на "Триумфа"(официално нашата кръчма),тъпите физиономии,позьорските снимки тип Флиртче. Помня ръцете на Миреллка върху краката ми,помня и моите ръце върху циците на Веска (които тя беше забравила да си вземе). Нее,в това нямаше нищо нередно,ние просто се обичаме. Помня n-на-брой отброяванията от 1 до 12,помня еуфорията,помня прегракналото ми гърло и дрезгавия глас,помня болката-в-краката-от-високите-токчета,помня и танците,и фалшивото пеене в караокето,помня дори полуголия гей,пеещ "Топъл дъжд" на Силвия Кацарова.
...
>Тази вечер ми предстои бал. Бързам. Изчезвам,че пак съм назад с графика. Майка ми вече крещи,че закъснявам за маникюристката. "Няма време!"

>По-подробен ъпдейт за последните събития и за тазвечершния бал ще получите до няколко дни,стига да изтрезнея ;)

събота, 16 май 2009 г.

Let's waste time chasing cars around our heads...

Изминаха няколко емоционално-заредени,изтощителни,но напълно удовлетворяващи ме дни. Не писах,не мислех,само чувствах. Може би на това се дължи и четиридневното ми отсъствие от блог и Интернет пространството. Съмнявам се на някого да са му липсвали постовете ми,но както и да е,да не изпадам в никому ненужни лирически отклонения. :)
Отдавна не ми се беше случвало за толкова кратък период да преживея толкова емоции. Преминах през какви ли не настроения-плач,радост,трепет,очакване,лека носталгия,удовлетворение,изтощение,прогресивно безсъние последвано от прилив на енергия.
Преживях и първият си работен ден-пак там,при миналогодишните колеги,в миналогодишния хотел,пропил миналогодишните ми емоции. Спомних си хубавите моменти,съпреживях ги и направих място за нови,още по-хубави такива. Посмях се,постърчах на рецепцията,попуших и подложих "шефа" на неистови изтезания като накрая възнаградих целодневното му търпение с кутийка планински въздух. Беше страхотен 1ви работен ден.
Дори не намерих време да отворя Литературата за 11 клас,която носех с идеята да си наваксам пропуските.

Послепис: Това ми напомня как ще се изложа утре на мадурата по БЕЛ,после и на мадурата по ДЕ по вдругиден. Майната му,в крайна сметка не ми пука.

вторник, 12 май 2009 г.

ПИСНА МИ...

...да се връщам назад.
...да копнея за неща,които не мога да имам.
...да чувствам неща,които не искам да чувствам.
...да прощавам на хора,които не заслужават прошка.
...да бъда мекушава и наивна.
...да падам по гръб.
...да правя компромиси със себе си.
...да гоня химери.
...да се надявам и накрая да оставам разочарована.
...да се подлъгвам по празни обещания и мили думи.
...да вярвам,че вълка някой ден ще си смени козината.
...да знам,че ТОЙ никога няма да се промени.

понеделник, 11 май 2009 г.

Воайор/ексхибиционист

Нейде из необятното интернет пространство онзи ден попаднах на много интересен материал,в който авторът беше застъпил тезата,че следенето на блог е сходно с воайорството,понеже следящите надничат в личния живот на съответният блогър.

Това твърдение ме наведе на мисълта,че аз (като следяща множество блогове) явно съм воайор(ка) и едновременно с това(като блогър(ка)) съм и ексхибиционист(ка),понеже се показвам доброволно пред широката (или не толкова) читателска аудитория.
Единствено,което не се връзва с гореспоменатата теза,е,че воайорството само по себе си предполага незнанието на обекта за неговото наблюдение. Докато тук следенето е публично,следователно въпросният блогър е наясно с ролята си на наблюдаван и дори съзнателно подхранва чуждия интерес по един или друг начин.
От това ми остава единствено да заключа,че всички ние,които неуморно се мъчим да поддържаме и популяризираме блоговете си,обичаме да се разголваме (душевно) пред другите,споделяйки дори и най-интимните си мисли с надеждата да се превърнем в обект на някой запален воайор.
А ако той отвърне на нашия (душевен) ексхибиционизъм със същото,то тогава консуматорът (воайорът) се превръща в продуцент (ексхибиционист) и продуцентът в консуматор.
Та това,което исках да кажа с тази въртележка от думи,е,че по този начин всички ние,наблюдавани и наблюдаващи,извличаме взаимна изгода от този безкраен сам по себе си процес.
Питам се само...
...ти какъв си-воайор или ексхибиционист?

Простотия до шия

Място: градски транспорт,линия Бургас-Сл.Бряг
Участници: учтив чужденец и "учтив" контрольор
Извод: Лесно е да се правиш на отворко пред хора,които хал хабер си нямат от приказките ти.

събота, 9 май 2009 г.

Внимание: ШЛИФЕР

В качеството си на загрижена бургазлийка бих искала да се обърна към г-н Николов,настоящ кмет на гр. Бургас,с молба да бъдат поставени предупредителни знаци на входа на Морската градина с цел предотвратяване на някои неприятни за нас,бургазлии,а и туристи,изживявания там.

Никак не ми е приятно при всяка моя разходка из Морската градина (особено по "Алеята на влюбените") да се натъквам на сексуално освободени мъже,обичащи да показват разголените си атрибути на нищо неподозиращи минувачи. Не ме разбирайте погрешно,не че не съм ценител на мъжкото тяло,просто не желая да ми бъде натрапвано по подобен начин.
Ето и съответният предупредителен знак,който би ни спестил много неприятни емоции за в бъдеще:

петък, 8 май 2009 г.

Ain't no jewelryholic,but...





Признавам си,може никога да не съм била маниачка на тема дрънкулки,но в тези направо се влюбих! Толкова детайлно и красиво са изработени-като истински. Направо ми идва да ги изяммм!

Пи.Ес. Ей тук има още много лакомства!

четвъртък, 7 май 2009 г.

When a child doesn't read...

...imagination disappears.



Снимките са част от рекламна кампания,чиято цел е да провокира интереса на младите /в частност децата/ към четенето.

На нас една подобна кампания не би ни се отразила никак зле,не мислите ли?
Цъкни тук

вторник, 5 май 2009 г.

No slave of the ordinary

"Шизофреничка. Ето такъв етикет и поставяха околните докато ставаха свидетели на ексцентричните й настроения й превъплъщения. Веднъж бе тиха и смирена,безмълвно отдадена на тишината,в друг миг пък крещеше,смееше се с гръмкия си,налудничав смях,викаше и псуваше,без да й пука,че се превръща в център на внимание,на осъдителни погледи и жлъчни коментари.
Имаше дни,в които се обличаше скромно,без грим,без престорени маниери. Изглеждаше толкова крехка и чуплива,че околните,от страх да не я доповредят,я отбягваха,правеха се,че тя не е сред тях,че не ги гледа с гарваново черните си очи. И точно когато започнеха да вярват,че са опитомили този див звяр с разрошени черни коси и луди очи,безумието й се завръщаше с пълна сила.
Обичаше да експериментира,да провокира. Обличаше се дръзко,на границата на приличието,в ярки,несъвместими цветове. Говореше гръмко,пускаше груби,неуместни шеги,на които нерядко се смееше сама. На пръв поглед беше точно тази,за която всички я мислеха: луда. Държеше се като луда,луд беше и блясъкът в тъмните й очи.
Но в живота има и още нещо,също така сигурно както смъртта и данъците,и то бе,че нищо не е такова,каквото изглежда. И тя бе живо доказателство за това.
Не,тя не беше луда. В нея нямаше дори частица от онази лудост,която хората се опитваха да й припишат.
Беше отчаяна. Болката от чуждото неразбиране и неодобрение тя умело прикриваше зад маската на вечния непукист. И въпреки многобройните си опити все не успяваше да се впише. Тя беше черната овца,отлъчена от стадото и оставена на произвола. Преди никой не я забелязваше,днес пък всички я отбягваха и презираха. Тя пък се правеше се на глуха и сляпа за хорските подигравки. Беше груба с тях,дори прекалено в жлъчните си забележки. Нараняваше ги,преди те да са нанесли върху нея смъртоносния си удар.
Наричаха я с какви ли не имена: ненормална,грубиянка,дори и себична кучка. Обиждаха я,оплюваха я и на никого не му пукаше какво я е превърнало в това,което е днес. Не си даваха сметка,че именно те са причина за нейната „лудост”. Те бяха консервативни,студени,безсърдечни същества,които не даваха и пет пари за другите. Не можеха,пък и не опитваха да разберат различните,да ги приобщят. Напротив,сочеха ги с пръст,хулеха ги и накрая ги прогонваха.
Такава беше нейната съдба-да бъде неразбрана,нежелана и отлъчена.
Нейна,но и на мнозина други."

Жажда

Жадна съм за вдъхновение. Прежадняла. За разлика от кладенеца на сватята от малоумната реклама на не-помня-каква-ракия-беше,моя е абсолютно пресъхнал. Откъм мисъл,де,не в онзи вулгарен смисъл. Не е като съвсем да нямам идеи,напротив. Просто имам чувството,че нещо възпрепятства тяхното материализиране. Сякаш главната артерия между мисълта и действието е безвъзвратно прекъсната. Макар да сядам с нагласата да пиша просто не се получава. Всичко написано/казано от мен в последно време си е една своеобразна словесна диария,това ми е ясно и моля за извинение. Отдавам го на липсата на вдъхновение. Все пак е за предпочитане пред предположението,че,разбираш ли,не струвам. Второто е някак си лично и обидно,докато при първото се явявам просто невинна жертва на липсващото вдъхновение.
Бахти,аз не обичам да играя ролята на жертва,но нека не навлизам в друг филм.
Замислих се,къде да го търся това изгубено вдъхновение? То се е видяло,че аз съм Мохамед,а вдъхновението-планината. И ща не ща трябва аз да отида при него,защото то,очевидно,само няма да дойде при мен.
Б. твърди,че намира вдъхновение в любовта. Погледнато отстрани,изглежда намира вдъхновение по-скоро в секса,а мен нещо такова не би ме нахъсало да пиша по-добре. Би ме задоволило,но не би ме превърнало в по-добра писателка/блогърка.
Любовта пък в момента ми е нещо като тема-табу,така че не мисля да се хвърлям пак в дълбокото,макар Д. да твърди,че "само веднъж сме на 19 и трябва да живеем на предела на възможностите си".
Остава единствено да го потърся сред добрата компания. Хора,които да провокират мисълта и емоциите ми,за да мога,най-после,да напиша нещо свястно,което да се различава от словесна пръдня.

събота, 2 май 2009 г.

A Chris Cornell Addict

Две думи: Chris Cornell. Great voice. Great face. Great soul.
Божествен. Tолкова секси,толкова въздействащ.


















Chris Cornell-You Know My Name
Chris Cornell-Part Of Me
Chris Cornell-Billie Jean
Chris Cornell(Audioslave)-Shadow On The Sun

Recollection of Old Memories

Тази сутрин,докато ровех из кухненския шкаф с надеждата да намеря нещо безкофеиново (нали Чичо Доктор ми забрани кофеина) и се борех с отчаяната нужда да запаля една цигара (да,опитвам се да ги спра) ми стана ясно,че въпреки огромната каша,в която се е превърнал живота ми,все пак има нещо подредено и добре пазено,недокоснато от времето,и това са спомените ми.
Пазя си ги в един стар скрин,доста поочукан от многото местения,но пък извънредно ценен за мен. В него съхранявам целия си живот: детските снимки,бебешките ми играчки,първата книжка за оцветяване,дори скиците от кръжока ми по изобразително изкуство. Той е като една своеобразна машина на времето,която отново и отново ме връща назад в миналото,към хлапето,което се страхуваше от тъмното,от баба Яга и Торбалан и вярваше в щастливия край.
Обичам да се ровя из спомените си. Обичам и аромата на хартия и застояло. Сякаш съм запечатала аромата на детството си в тази дървена кутия.
И днес,като много други дни,ме налегна лека носталгия. Разтършувах се,сияеща,сякаш за първи път виждам съдържанието на моята капсула на времето.
Ето и някой от любимите ми нещица:

1. Първата ми валентинка: Никога няма да забравя безумната си радост,когато я получих. Имам чувството,че още мога да усетя аромата на парфюма по хартиения плик. Прекрасна, дори днес ме кара да се усмихна.
2. Роза. Хербаризирана. Изключително скъп спомен от изключително скъп човек,когото, за съжаление,отдавна изгубих от поглед.
3. Първият ми шедьовър-рисунка на мама и татко. Пастелна,шарена. Направо лъха на обич.
4. Първото ми стихче. За две врабчета. Гугличките и бастунчетата на разкривените букви и днес ме разсмиват. Напомнят ми за първи клас,за съучениците,за игрите и мечите.
5. Албуми-от онези старите,с кожени подвързии и листи оризова хартия между страниците. И снимки,много снимки. Черно-бели. Майка ми е била красива. Прекрасна в черната си рокля на бели точки. Баща ми пък е бил къдрав. И рус като дете.
6. Любимата ми детска снимка със зелената рокличка,подарък от леля ми. Как обичах да я нося. Даже спях с нея от време на време. Предполагам,че някъде пазя и парченце плат,кой знае.



I just wish I could relive those days...

петък, 1 май 2009 г.

Good morning,sunshine.

Има ли нещо по-красиво от киселите,начумерени физиономии,кажете? Особено от нацупените лица рано сутрин,след поредната нощ под неоновите светлини на града. Премреженият поглед,пресъхналото гърло и едва доловимия вкус на ром по устните-неустоими! Тялото все още ухае на нощ,на град и улични фенери. Мисълта блуждае в черната дупка наречена спомени. И въпреки моментната амнезия,изпръхналите устни се разтеглят в лека усмивка. Казваш си "никога повече",но знаеш,че ще го повториш. И нямаш търпение.
Какво по-красиво има от това?

Ein stolzer DSD-Besitzer


Ето я и моята езикова диплома!!! На нея пише моето име,моята рождена дата,следователно си е моя!
Не мога да скрия,че макар снощи,когато ми я връчиха,да не и отдавах голямо значение,понеже се съмнявам някога да ми влезе в употреба освен като притурка към автобиографията,днес тази диплома е повод за гордост,че благодарение на положените от мен усилия съм успяла да постига нещичко съвсем сама.
Тя е един своеобразен завършек на ученическите ми години и се надявам,както каза Миреллка,тази диплома да е едва първата ни спирка по пътя към успеха!

P.S. Бих искала да я посветя на г-жа С. Генчева,жената,която едно време твърдеше,че аз никога няма да науча и една думичка немски,просто защото имам прекалено ограничени възможности! Ето,че доказах,че мога.

сряда, 29 април 2009 г.

Thin line


"There is not a thin line between love and hate. There is in fact a Great Wall of China with armed sentries posted every 20 feet between love and hate."
Не,границата между любовта и омразата никак не е тънка! И ако още някои се опита да ме убеди в това,ще го пратя на къра да пасе трева с другите наивни божи твари. Границата си е граница-тънка,дебела,каквато ще да е. Затова е граница,за да не се преминава. Изключвам от това число международните граници,разбира се. Както и някои други граници,които,подмамени къде от любопитство,къде от синдрома на откривателя/завоевателя нерядко прекрачваме. В това няма лошо,подкрепям с две ръце!
Обаче за тази тънка граница посмъртно не мога да се съглася. Не може днес така,утре-иначе. Днес те обичам,обаче виж за утре няма гаранция,щото нали знаеш,че границата между любовта и омразата е тънка. Булшит! Границата си е дебела и минирана на всяка крачка с не дотам добри намерения и обноски. Границата е един пияно бар и една маса за четирима. Нормално е това последното да остане неразбрано за мнозина.
Иначе,поклон пред острия ум и проницателността на бай Грег Хаус (и на сценаристите). Добре,че е той да обогатява малко от малко посредствената ми философия за човека и живота. Иначе съм загубена. Ще си умра тъпа и заблудена.

понеделник, 27 април 2009 г.

Не ме занимавай с глупости,бе!

Найш кво, аре само да не ме занимааш...
Омръзна ми вече да съм кошче за душевни отпадъци. Като онея софийските-претъпкани, миризливи. Явно обаче масата хора са решили,че я на челото,я на гърба ми пише "кофа за смет" и ме тъпчат до козирката с техните боклуци.
Ок,нямам нищо против споделянето,наистина. Обаче вече ми дойде до гуша отвсякъде да ме залива негативизъм и недоволство.
Търпение,търпение,ама и то е до време. Е,днес в 211-ката кофата окончателно преля. Качва се на университета привидно мила старица,леко прегърбена,някак си нереална със синята си коса и тревисто зеленото палто. Озърта се наляво-надясно,автобуса-фул. Поглеждам я и тя ме поглежда жално-жално и докато се усетя вече и правя място да седне. И какво,направи добро-яж лайно. Женицата ме нарочва за неин изповедник и си почва пледоарията: "Ех,с тая малка пенсия кое по-напред...и децата не идват да ме видят....и внуците не се сещат за мен. Пък съм стара вече,изкуфяла. Ех,Петре,Петре,добре ти е на тебе там,горе. Ни ток,ни вода плащаш. Пък аз,горката......".
Другото не го чух,бях твърде заета да броя метрите до най-близката спирка.
3..2..1. Вратите се отварят и моя милост излита със скорост в пъти над допустимата,за пореден път заляна от чуждите проблеми.
Като че си нямам достатъчно мои.

неделя, 26 април 2009 г.

Can't escape the boredom

Два изключително спрели дни. Дни на пълно зомбиране. Нищо не се случва. Или поне нищо ново,а старото вече се изтърка на макс. Бахти,дори мислите ми спряха.
Сиво е. Скучно. Даже Никълбек не звучат като Никълбек. Или поне не ми действат така.
Чувствам нуждата от промяна.
Цялостна,а не някаква частична,колкото да отбия номера.

Майната му,maybe tomorrow is a better day...

Edit: Сега си правя последните пищови за последната контролна (по физика),с която окончателно слагам край на преписването през ученическите си години. Поне до студентството.

четвъртък, 23 април 2009 г.

Is this love?

Мълчим. Или поне не говорим много. Не и един с друг. Чудя се,правим ли го на инат или вече се изчерпахме?

-Не ти ли омръзна да си мълчим?
-Не знам. И ти не говориш много. Поне не с мен.
-С теб не е лесно да се говори.
-Права си.
-И това не те ли притеснява?
-Не. Добре ни е и така.
-Добре? Добре като наистина добре или добре като по навик?
-Навиците не винаги са нещо лошо.
-Тоест това между нас е само навик?
-Не съм го казал.
-Тогава кажи какво е,щом не е навик?
-Не знам. Хубаво ни е заедно. Дори,когато се вбесяваме взаимно. А на хубавото се свиква лесно.
-Ето,пак се връщаме към навика.
-Права си.
-Права съм.

сряда, 22 април 2009 г.

Прозрение

[22:31:07] Надежда каза: аз съм оперирана както от здрав разум,така и от силни чувства.

Ебати,това е най-великото прозрение,което ме е сполитало,относно мен самата.
Все се тръшкам,че нещо не ми е в ред,че нещата около мен не се нареждат по мой вкус,че живея в моя си кочина,която със своята неприветливост отблъсква всичко живо наред в радиус от хиляди километри.
Сега си давам сметка,че може би не кочината е проблема. Може аз да съм проблема.
Има дни,в които човек просто не трябва да припарва около мен. Ако поне малко държи на себе си. Гадна съм,груба,леко злобна. Предполагам,че това е защитна реакция. Или поне се надявам,защото не ми се иска да мисля,че просто съм такава по природа. Но пък стената ми е нужна. Градила съм я тухла по тухла върху несигурните основи на страха,че ако допусна някого вътре,в кочината,той ще се позавърти около мен,ще ме залъже,после ще се изсере върху метеното и ще си отиде. По тази логика аз съм оперирана от силни чувства. Страх ме е да им се отдам и да ги изживея до край.
От друга страна пък съм оперирана и от здрав разум,защото напук на стената,напук на страховете,аз продължавам да се хвърлям с главата напред във всичко-начинания, връзки. Влюбвам се,разлюбвам. Къде забравям,къде-не. И повтарям ли,повтарям. И грешки,и връзки. Малкото мозък в главата ми казва "Не",а аз,глупачката,пак се втурвам да търся къде тръпка,къде някоя друга,отдавна забравена емоция или начин,по който някой си,някога,ме е карал да се чувствам. Наивна съм,вярвам в доброто,в красивото,в щастливия край. Той обаче,както винаги,закъснява. Но нищо,дреме ми на мене,аз пак си кибича и си чакам.
А стената бавно се руши.

Бахти,аз съм просто поредната хирургическа грешка.

вторник, 21 април 2009 г.

Кажи ми каква музика слушаш за да преценя какъв човек си

[00:48:16] Ачо каза: както се казва....кажи ми каква музика слушаш за да преценя какъв човек си ;)

Чудех се,прав ли е бати Ачко,не е ли?! Ддз,по принцип и аз споделям мнението,че вкусът и вкусовите предпочитания на човека към някакъв определен стил (било то музика,мода usw.) говорят много за самия него. Вкусът е като баркод. От него може да се научи много за характера,навиците,дори за възгледите на даден индивид. Лашкаш го напред-назад,докато го маркираш на касата,и хоп,вече знаеш що за човек стой пред теб (леко замаян от лашкането). По вкуса му може да отсъдиш дали е изискан или простоват,интелигентен или ограничен,млад или възрастен. Дори,ако си достатъчно проницателен,би могъл да отгатнеш пола,годините и социалния му статус.
Но пък едно такова стилово/вкусово класифициране би могло да бъде и катастрофално. Все пак,не всяка теория може да бъде приложена навсякъде с един и същи успех. Понякога може да се стигне до нелепи изводи.
Ето,ако,примерно,аз реша да поставя знаменател на някого,в зависимост от това,каква музика слуша,бих могла да допусна някои доста груби грешки.

Примери:
-не всички фенки на попфолка са изрусени/естествено руси,кухи лейки;
-не всеки пънкар/метъл бяга от водата и сапуна като дявол от тамян;
-не всеки ценител на регето е долен,винаги напушен пропадняк;

Сигурно има още много подобни грешни изводи,които не важат за всички с еднаква сила,обаче сега съм тотален блокаж и няма начин да включа.

неделя, 19 април 2009 г.

Христос Воскресе!

Пожелавам Ви здраве,щастие и добро настроение.
Казват,че не всеки ден е Великден,
но аз ви пожелавам за вас да бъде!
И да внимавате с чукането (с яйцата)!

събота, 18 април 2009 г.

Eine kleine Nachtmusik

03:27 през нощта. Въртя се,не мога да заспя. Мисли пулсират в главата ми. П. пак е седнал зад пияното. Свири тихо,успокояващо. Ставам. Отварям широко прозорците. Вдъхвам с цели гърди тишината и покоя на града. Музиката става по-ясна, по-силна. Май свири Хайдн.
П. свири по цели нощи. Без да дразни, без да се натрапва. Тихо, приспивно. Той си е такъв-тих, ненатрапващ се. Единственият начин да го опознаеш е чрез музиката му.
Има съседи,които не понасят "дрънченето" му. Пред тях П. свежда виновно поглед, извинява се, а щом си тръгнат сяда пак зад пияното за да оплаче хорската ограниченост.
Той си е такъв-не наказва простотията с думи, а с музика. Той черпи сили от нея, но и живее за нея.
Вече е 03:52. Продължавам да слушам. Мелодията се разстила над притихналата улица, просмуква се в стените, в подовете и таваните. Нощта е негова. И той принадлежи на нощта.
Унасям се.

Edit: Оказах се права,свирел е Haydn-Adagio E Cantabile (Sonata de Lestat).

петък, 17 април 2009 г.

Петъчно разочарование

С Ж. решихме да си направим наша си вечер. Избрахме петъчната вечер за вечерта Х. Той,като типична хаймана,настояваше да излезем да пийнем по нещо. Аз,понеже винаги гледам да му противореча,настоях да си останем в нас и да гледаме някой филм. Не романтичен. Той с неохота се съгласи. Надявахме се на ужаси,но свестен филм от този жанр отдавна не е излизал. Решихме се на драма. Филма се казва Towelhead, изглеждаше ни интересен. Направихме си пуканки, през това време филма се дръпна и седнахме да гледаме. Последваха 1 час и 46 минути потрес и отвращение, понеже филмът се въртеше единствено около нетолерантност,расизъм,самозадоволяване,множество оргазми,изнасилване и педофилия. Не беше крайно лош, имаше и своите добри моменти, но определено не беше подходящ за "нашата вечер". Кой знае,другия петък може все пак да склоня за клуб и алкохол.

четвъртък, 16 април 2009 г.

Гадно...

...време. От там и гадно настроение.
Даскалото и то допълнително утежни ситуацията. Все същата скука с все същите хора,с които правим все същите простотии уж за да не ни е скучно. Тъкмо да си ходя,заваля и дъжд. Изгаси ми цигарата на няколко пъти,отиде ми и кеф,и всичко.
Не ми върви днес. Може да е,защото станах със задника нагоре. Не знам. Обаче утре ще гледам да не стана така...

сряда, 15 април 2009 г.

Оverwhelmed by some sensation of something long ago and far away

Имам чувството,че много съм се променила. Че от онова момиче,което преди пет години за пръв път стъпи на бургаската гара с куфар,пълен с надежди,не е останала и следа. За тази моя промяна ми напомня и всяко мое завръщане там,откъдето преди време тръгнах. Време,което като се върна назад,ми изглежда като хилядолетие.
Може би някой са прави да твърдят,че забравих откъде тръгнах. Други пък,прекалено бързо забравиха мен.
Но предполагам,че това е в реда на нещата. Пътищата и целите ни вече са различни.
Пред нас стоят къде къде по-важни въпроси от това дали да играем на жмичка или стражари и апаши.
Някои ме спират,поздравяват,аз се усмихвам и гледам да не се издам,че не си ги спомням. Но е изключително болезнено да не успееш да разпознаеш в нечие лице своя приятел/приятелка от детинство.
Затова не обичам да се връщам. Не защото съм се възгордяла или самозабравила. А защото с всяко мое завръщане осъзнавам,колко дълбоко съм заровила миналото. Толкова,че вече не помня къде.
И вината е само моя. В стремежа си да започна на чисто и да подредя живота си тук и сега,в Бургас,забравих да се връщам от време на време там,във Велико Търново. А думите на баща ми сякаш отекват в съзнанието ми: „Не е лошо да се връщаш назад сега. Някой ден тези хора може вече да ги няма и тогава няма да има при кого и заради кого да се връщаш.”

вторник, 14 април 2009 г.

Красива игра

Винаги съм твърдяла,че футболът е красива игра. Английски,американски,какъвто ще да е,все е красив. Головете,разиграванията,мъжете на терена...човек може да види красивото във всяко нещо,стига да иска.
Това,че имаш очи да оцениш добрия външен вид на преобладаващата част от футболистите,не означава,че нямаш понятие от играта.
Казвам това,защото един познат стигна до заключението,че аз залагам повече на опаковката отколкото на качеството или казано без заобикалки,че съм повърхностна. Евала,мен,все пак не всеки би си позволил да постави етикет някому,когото не познава добре. По мое мнение и това си е вид несериозност и лекомислие,ама нейсе. Той е философ,от онези дървените,дето все са прави и с тях не се спори.
Мен ако ме пита някой,не е повърхностно да изкажеш мнение и да оцениш красивото,било то и облечено в спортен екип. Не знам,може и да греша.
Но щом така е рекъл човека,нека поне частично да го подкрепя с порция неподправен сексапил,да се убеди и той,че футбола наистина е красива игра. И то не само заради финтовете,задните ножици и головете.



Jumpin' out of my skin

Не мога да разбера,аз ли реагирам твърде пресилено или наистина има нещо нередно в околните и в случващото се наоколо?!?!
Напоследък все някой/нещо ми лази по нервите,а хората,които ме познават поне малко,знаят,че съм тих и спокоен, нераздразнителен човек.
Сега обаче наистина се дразня,без дори да мога да аргументирам подобаващо раздразнението си.
Дразнят ме:
всезнайковците
критиците
клюкарите
наглеците
натегачите
гъзолизците
лицемерите
лиглите/лигльовците
комплексарите
позьорите
чалгарите
фешъните
емотата
предбалната еуфория
излишната показност
излишната скромност
малоумните шофьори
вицовете за блондинки
расистките вицове
кризисните щабове
боклуците
песимистите
...
Имам чувството,че и да искам да рационализирам това мое раздразнение,няма да мога. То е едно такова първично,естествено и неподправено. И нищо не мога да направя по въпроса. Да си призная,не се и опитвам. Факт е обаче,че самият контакт с горепосочените хора/неща буквално ме изкарва извън кожата ми. Нз,дано съм само аз,в противен случей много нерваци ставаме на едно място...

понеделник, 13 април 2009 г.

Bravehearts in Kilts Against Trouser Tyranny


/Между другото,бих продала душата си на Дявола,само за да шляпна Ed Westwick по задника,докато е с тази пола/


Знам,че първата мисъл,която минава през ума ти е,че светът съвсем се е сдухал/полудял,щом и мъжете вече носят поли. И не говоря само за шотландците! Спокойно,консерватизмът ти по темата е разбираем-първоначално и аз реагирах така!
Но после си казах "Защо не?". Би било чисто лицемерие от наша страна да твърдим,че един атлетичен,добре сложен мъж не би изглеждал добре в някоя (карирана) поличка. Дай Боже,да има и попътен вятър!


При положение,че на повечето дрехи,като се започне от връхните и се стигне до бельото,вече може да се постави етикет "унисекс",какво лошо има в полите,носени от мъже? Вярно,нетрадиционно е,но е време да разчупим клишетата с нещо по-оригинално,ако ще дори фрапиращо на пръв поглед.



Ясно е,че и срещу това модно явление ще се надигне огромна вълна от всезнаещи и всеразбиращи критици,определящи го като "гейско",но поне за мен,в това един мъж да сложи пола,няма нищо педалско,даже напротив. За мен е смело,оригинално и невероятно секси! Пък и в крайна сметка модата не е нищо друго,освен начин на изразяване на личната свобода! Модата не е за всеки,не всеки може да я разбере или хареса. Тя е личен избор,а на всеки мъж,избрал да прекара жарките летни дни в пола му казвам "Евала" и свалям шапка!
А на когото не му харесва ще кажа само "Fuck off"!

неделя, 12 април 2009 г.

I wanna be a superhero not just a loser zero

Имам въпрос: Само аз ли като малка исках да се превърна в супер герой/героиня? Неее,съмнявам се! Сигурно измежду безброй многото фенове на комикси и филми,базирани на такива, има и други идеалисти като мен,които като деца са мечтаели да се борят със злото в различните му форми.
А колко е лесно в наши дни да възродиш,било то и само частично,старите мечти. Няма нужда да те хапят прилепи или радиоактивни паяци,нито да прибягваш към генни мутации за да се превърнеш в супергерой.

Аз например много,безумно много исках да бъда Жената-котка.


Решение: Латексов костюм "Лошото коте"; цена: 251,90 (Това е цената с отстъпката!) Мъркането си ми идва отвътре.

Ето няколко варианта за силния пол:

1. Супермен


Решение: Синя тениска от трико и щампа "Superman" в/у нея; Цена: Варира в зависимост от размера на щампата и цвета на тениската; Може да се носи в комбинация с клин!

2.Батман ( и Робин при случай на напреднала шизофрения)


Решение: Карта за фитнес (за да свалите 10-15 килца) и латексов костюм "Лошото коте" (Необходимо е само да замените сутиена с боди.)

3. Daredevil а.к.а. Дявол на доброто


Решение: Прекроени стари кожени панталони и яке плюс маска (с рогца) от същия материал; Цена: Бъдете креативни,може да ви излезе и без пари!

P.S. Не мога да си позволя да давам съвети за летенето,сори. Малко ми е извън категорията.

Home,sweet home

Ех,хубаво беше,ама бързо свърши. Като почти всички хубави нещица,де.
Като извадим извън скоби многото завои и драйфащите шваби на задната седалка на маршрутката,даже и пътуването беше ок. В компанията на Никълбек,въоръжена с player-а на К. буквално не се барах! Щото и да ме барнеше някой,толкоз щях да усетя.
А в Търново едно топло,едно слънчево. Ей на,точно в такова време ме наляга мене един непоправим мързел. Киснах часове наред по кафетата с Лил,пуших фас след фас и се наслаждавах на яката гледка. Истинско удоволствие за сетивата.

четвъртък, 9 април 2009 г.

Traveler

Хайде,дрешките в сака,сака на колата и дим да ме няма!
Вярно,че тръгвам малко по принуда,ама да си призная,няма да ми е крайно неприятно!
Хем ще видя стари познати,хем ще проверя наистина ли във Великото Търново има повече от 2-3 кафета или Б. ме е послъгал!



I've been travelin on this road too long
Just trying to find my way back home
But the old me is dead and gone
dead and gone

сряда, 8 април 2009 г.

On top of the world


~by PORG

'Cause all the roads they lead to where you are
And all the streetlights shine like they were stars

Let's spend tonight on top of the world
And we can do anything,
We can be anything
I'll meet you tonight on top of the world
As real as it seems,
You're only in my dreams

***

Днес ми е зелено,
позитивно,
даже малко утопично!

The Gods must be crazy


Да бе,няма шега,няма измама!
Нали си спомняте онази покъртително-смешна комедия от далееечната 1980. Е,ако не я помните,ще се опитам да я преразкажа на две,на три: Цялото действие във филма се развива около една паднала (уж от боговете) бутилка Кока-Кола,която се превръща в нещо като ябълката на раздора за туземците. Накрая един брилянтен ум решава да се отърве от нея като я върне на нейния изначален притежател т.е. Господ.

И като казвам,че боговете сигурно са полудели,не изключвам и хората от това уравнение!
А сега да се върнем в наши дни и по-точно в днешния слънчев априлски ден:

Ставам аз,изпивам си кафето от любимата ми чаша "Жена-мечта" и се насочвам към терасата,за да подхраня порока си т.е. никотиновата ми пристрастеност. А на улицата едно спокойно,едно тихо. Нищо не предвещава предстоящите трагикомични събития!
Ето ги и главните действащи лица: нищо-не-подозиращ,напълно невинен минувач,бутилка Кола Лайт и съседа от горния етаж.
Последният реши,че ще е супер/ултра/турбо гъзария ако си хвърли току що изпитата (стъклена) бутилка Кола през терасата и разбира се по закона на чичо ми Мърфи,взе,че улучи единствения човечец на улицата. Чуха се едни крясъци,едни нечленоразделни псувни. Честно,имах чувството,че слушам бате Стоичков баш в кондиция! Абе,голяма олелия!
Жертвата пък реши,че трябва на всяка цена да отмъсти за нанесената нему телесна повреда,хвана първия камък и го запрати срещу остъклената тераса на комшията. НЕ УЛУЧИ!
Събудилият се от данданията чичка (полицай) от долния етаж се обади на колегите си и за отрицателно време двете жертви бяха натикани в патрулката и откарани в РПУ-то.
А,и за капак се сбиха в колата!

Както казах: Боговете сигурно са полудели. Ние хората,разбира се,не отстъпваме по назад!

вторник, 7 април 2009 г.

Мрън-мрън

Причини да мрънкам-колкото щеш:

Нито роклята ми е готова,нито обувки за бала съм намерила.Истинска бална катастрофа ще стане,това ми е ясно,но съм казала,че съм над тези неща и ако трябва гола ще ходя!
Все още не съм на 100% сигурна,какво искам да следвам,а редовните изпити чукат на вратата. Едно обаче ми е ясно...адвокат/прокурор от мен няма да стане! Нито мога да споря,нито пък да аргументирам мислите и действията си. Аз съм и винаги ще си остана човек на чувствата,а не на разума. К. също би ме подкрепила,казвайки,че аз дори не мога да взема едно обикновено решение за това,в кое кафе да седнем или в колко часа да се срещнем,да не говорим да решавам бъдещето на напълно непознати.
М. също се произнесе по темата,че в нашата свидна татковина,място за хора като мен (наивни) в съдилищата няма. Времето,усилията и надеждите ми биха отишли на вятъра. С други думи: Кауза пердута...
Историята,с която ще кандидатствам,и тя се е закучила или иначе казано,като не върви-прости не върви!
На всичко отгоре съм станала една чапата,със всеки и за всичко гледам да се сджафкам. Явно обаче околните вече са развили завиден имунитет срещу променливите ми настроения. Поклон пред безграничното ви търпение!

Въпреки немалкото ми несгоди,реших днес поне да бъда оптимист!
Да се радвам на птичките и пчеличките,да се смея на глупостите на Ж.(които са по-скоро плачевни),да си припявам (фалшиво) "Don't worry,be happy" и да не мисля за глупости. Все пак ми предстои една интересна седмица: пътуване до Велико Търново,шопинг с Лил,много кафета и още повече смешни снимки,на които,както винаги,ще изляза потресаващо!

А ето го и музикалното ми настроение-поздрав за всички,решили да се превърнат в оптимисти за един ден,пък и не само за тях:
Poets of the Fall-Maybe Tomorrow Is A Better Day

неделя, 5 април 2009 г.

Незабравими







Изненадващо за мен,последните месеци се изнизаха толкова бързо и неусетно. Училищният живот с досадните контролни и изпитвания е на привършване и се случи именно това,за което всички директно или индиректно ме предупреждаваха-вече започна да ми липсва. Или поне усещам зачатъците на липсата. Ще ми липсват смешните и тъжните моменти,иновативните схеми за преписване и подсказване,глупостите,с които си губехме времето с Карито-играта на градове и села,бинго,филми и асоциации. Ще ми липсват най-много хората,с които прекарах тези 5 години. Добре поне,че пазя училищните ни бисери,да ме разсмиват,когато нямам нота. (Жалко обаче,че нямам записи на многобройните падания на Денито. Убедена съм,че след години биха се продавали като топъл хляб!)

Ако трябва да съм честна,може би донякъде ще ми липсва и предвидимостта на ученическите ми години. Всеки ден едно и също-ставам в 6 и 30 и се връщам към 2-3 след поредното (но уникално весело по своему) кафе с приятелки. А сега не знам къде,кога и с кого. Но знам какво искам,и какво не:

Не искам да се променим и да забравим кои сме били.
Не искам животът да ни разпръсне и никога повече да не ни събере.
Не искам да се превърнем в хора,които си спомнят,че са се познавали,но не могат да се сетят от къде.

Иска ми се да съхраним поне частица от приятелството,което съградихме през тези 5 години.
Иска ми се и за в бъдеще да си останем същите щури,вечно ухилени хора,които дори в най-спеклите моменти намираха извинение да се посмеят.
Иска ми се разстоянието,което неминуемо ще ни раздели,да не се превърне в бариера,а в стимул да се събираме по-често.
Иска ми се плановете,които с такова удоволствие съставяме,пиейки кафе на Залата или на Калината,да не си останат само планове.
Иска ми се на 25-годишнината ни да не се гледаме изумено,защото не сме се виждали от 25 години,а напротив.
Иска ми се връзката,която имаме сега,да се заздрави с времето,а не да изчезне безследно.
Иска ми се и аз никога да не забравя хората,с които прекарвах Нова година,рождените ни или имени дни,ваканциите и незабравимите ни пътувания.

P.S. I love you!

събота, 4 април 2009 г.

Празни приказки

Вчера беше интересен ден. Предполагам,че утрешният ден ще е още по-интересен. Но в крайна сметка тема на днешния блог си остава днешният ден. (Все пак би било доста самоуверено да говоря за утрешния,при положение,че не знам какво ми готви.)

И днешният ден беше интересен. Забавен,оптимистичен...пролетен.
И този ден (както почти всички преди него)проспах кажи-речи на половина и се събудих около 13 часа,когато пенсионерите по принцип си лягат. Изпих си сутрешното кафе (макар да беше обед),борих се със себе си има-няма половин час дали да запаля или не и както става всеки друг път никотиновият глад в мен надделя. Е факт,волята ми подлежи на жестока критика! После прецених,че денят е твърде хубав за да го пропилея нищейки историята,гримирах се(не че това успя да подобри външния ми вид) и излязох с добрата стара компания да обходя стария център и клюкарските кафенета. После с Николай (невъзможната любов на моя живот) си харесахме една пейка в Морската и не отлепихме от там поне 2 часа. Два изключително продуктивни часа отдадени на дълбок размисъл за настоящето и бъдещето.
Брилянтните ни умове стигнаха до някои заключения,сред които:

1. Пушенето е вредно за здравето! (Даа,безспорно,и двамата се съгласихме с това и като "доказателство" запалихме по една цигара от любимия ММ (3 лв. :О )
2. Времето лети! Кога станах аз на 19....той на 56?! На 26,де,грешка! (Или 27...кой знае,Никито не си казва годините!)
3. Животът е твърде кратък за да си губим времето в размисли.
И с това се съгласихме единодушно и на момента се отказахме от всякакви опити да се правим на философи (защото очевидно не ни се получава!) и се отдадохме на чист и неподправен мързел.

Дааа,интересен ден!
Чудя се какво ще правя,когато се наложи да заменя Бургас и неговите трудови хора с мръсната и миризлива София...

неделя, 22 март 2009 г.

Добрият стар Google


1.Търсене на изображения,свързани с EU (European Union);
2.Търсените изображения са от категория "фотосъдържание";
3.Резултат от търсенето: русоляв батко със солидни познания за Европейския съюз;

Като начало,бих искала да отбележа,че и преди съм попадала на несъответствия между търсене и получен резултат,но това тук направо ме остави без въздух от смях!
Едва когато свикнах с гледката и истеричните пристъпи постепенно отминаха,ми стана ясно,че въпреки първоначалния ми шок,в получения резултат има и доза "солидна" логика.И тя е,че на нас,българите,като членове на въпросния Европейски съюз,не са спирали и няма да спрат да ни го нахакват!

Долу обръщенията "господин" и "госпожа"


ЕС определи за „политически некоректни" и „сексистки" обръщенията „господин" и „госпожа". Забраната засяга и „госпожица", тъй като указвала не само пола, но и семейното положение.

Питам се,какви несексистки обръщения би ни предложил на нас Европейския парламент,за да не нарушаваме гласувания от него закон? Може би "човек" (не издава пола,следователно не е сексистко) или изрази от сорта на "Ей,ти" и "Алооо,на теб говоря".
А доброто старо обръщение "госпожица" бихме могли да заменим просто с "жено",за да не издаваме топ секретна информация относно семейното положение на въпросния субект.

Интересен закон,наистина. Убедена съм,че ще спомогне за избягването на не една неловка ситуация.

събота, 21 март 2009 г.

Бас

Налудничав ден беше днес. А като се сетя,че още не е свършил,ми идва да си заровя главата в пясъка...
Всичко започна с феноменалното умозаключение на Ж.(което и Д. споделя),че аз не съм можела да отказвам. Не че го оспорвам,просто ми прозвуча някак си обидно,особено като се има предвид,че го чувам за втори път.
Та взехме с Ж.,че се хванахме на бас,дали мога цял ден да отказвам,без да ми мигне окото.
И така,след един ужасно дълъг и умопомрачително изморителен ден,в който не спрях да повтарям "Не",та "Не",в крайна сметка спечелих баса. За съжаление,на въпрос от сорта на "Каква е наградата?" не мога да отговоря,по простата причина,че ако го направя,ще взема да загубя детската аудитория. Но предполагам,в главите ви вече се е заформила някаква бегла представа за това,какво ще получа аз в замяна на нечовешкия ми героизъм.

Ето и на какви препятствия се натъкнах:
-гладувах (Пропуснах шанса да опитам от невероятния ябълков сладкиш на майка ми)
-не пих кафе...или поне не с обичайните заподозрени (Понеже ми се наложи да отхвърля най-категорично всичките им предложения)
-останах си вкъщи в събота вечер (Пак заради умопомрачително тъпия бас)

На кратко: Да казвам "Не" не е за мен...даже не е здравословно!

петък, 20 март 2009 г.

Абсурд

Абсурд. Ето това май е най-точната дума,с която да опиша себе си и държанието си в последно време. Не стига,че си позволявам да пристъпя поставените от мен самата граници,ами направо си противореча. Което,да си го кажа направо,хич не е в мой стил,но явно дори и при моите правила се пръква по някое изключение. Ок,проблема не е в изключенията,а в това за кого или за какво ги правя.
Уж си обещавам да сложа точка,а вместо това започвам съвсем ново изречение-за жалост пак по старата тема. И така края се превръща в ново начало или с други думи-запявам старата песен на нов глас. И в това няма лошо,по принцип,ама поне да си вземах бележка от предишния,прецакал се,опит. А аз,като абсолютен кон с капаци,се юркам напред-назад и се правя,че всичко е ок.
Тъй като и на мен самата не ми е много ясно,за какво,аджеба,говоря,ще взема да сложа край на супер малоумната метафора,в която се наших и ще говоря по същество.
Проблема е в прошката.
Като се сетя,че самата аз неотдавна посветих един не особено гениален пост на този благороден акт на всеопрощението,в който категорично твърдях,че АЗ не прощавам и не забравям,чак си се чудя на акъла...понеже това ми твърдение се оказа в последствие абсолютна фикция! Че прощавам,прощавам. То се е видяло,че и аз като повечето хора си имам по някоя и друга слабост,която околните умело използват при всяка отдала им се възможност. Или ако трябва да съм максимално точна,става дума за един индивид,който умее до такава степен да ме манипулира,че сигурно бих му простила и убийство. (Е,освен ако не е моето,защото аз достатъчно много му лазя по нервите.)
Какво ли не съм му прощавала-то не беше просташкото му държание,то не бяха интригите и униженията,на които ме е подлагал (къде нарочно,къде без да иска). Но явно каквито и чувства да храня към него са безгранични,щом смогвам всеки път да простя,да забравя и да обърна нова страница.
Но явно съм си такава...или поне спрямо него. И за жалост,той си го знае и умее да го използва.

Постче

Драги ми,Смехурко,

Прощавай,че не писах,но да си призная,събитията в последните две седмици така се наблъскаха,че и минутка време не ми остана.
Учене,пътувания,простотии с Д. и Ж.,за които май трябва да благодаря искрено,че ги има и че са до мен,защото иначе буквално бих психясала от притеснения,пред изпитна паника и напрежение.
Но на моята пословична несигурност и черногледство ще посветя отделен пост,защото нямам намерение да развалям добрия тон на този с параноичните ми брътвежи!
А сега малко инфо от първа ръка за незабравимото,хипер весело и забавно пътуване до София и Пловдив! Макар целта на пътуването да беше записването ми за пробните изпити в УНСС (дай Боже-моя университет!),с Д. и М. разказахме играта на София...или по-скоро тя на нас. То не бяха обиколки,то не бяха изтрещяни снимки,смях,простотии (в големи дози) и за капак-сървайвъра в градския транспорт и криеницата на гарата!
И така,с много емоции,отпътувахме към следващата дестинация-Пловдив. Срам,не срам,до този момент не бях ходила в този град,който обаче остави изключително дълбоки и приятни спомени в моето съзнание!
Като извадим извън скоби търченето подир влака за Асеновград, катеренето по тепетата на токчета и пробването на парадоксално къса и тясна рокля,то Пловдив и престоя ми там бяха невероятни! И за всичко това,разбира се,трябва да благодаря на Д. задето ме взе и ме изтърпя цели 3 дни! (А знам,че не е лесно!)
Определено нямам търпение да отида пак,дано е скоро! Да пия пак водка и кола по левче,да ме вози "камикадзе" и да слушам вицове за мухи и миди!!! А,и Д. да ме гаври по всеки възможен начин,че и аз нея! Но тя си знае,че си я обичкам!

Това е драги ми Смехурко!

Поздрав най-сърдечен!

Надя :)

понеделник, 23 февруари 2009 г.

ГПНЕ "Гьоте"....по тоалетната ще я познаеш!


Ето това е част от интериора (на тоалетната) на иначе елитната гимназия с преподаване на немски език "Гьоте",град Бургас.

Преди време взехме,че се прочухме като "лайняната гимназия",но май това ни прозвище си е напълно заслужено. Все пак снимката говори сама за себе си!

неделя, 22 февруари 2009 г.

Дуцко


И така: това е Дуцко! Подарък ми е за 19тия рожден ден не от кой да е,а от Дуцка (както е известна в Ъндърграунда на Меден рудник). Приликата с реални имена и хора е очевадна!!!
Като ми го подари,Дуцка излезе с номера,че дори и на 19 още не съм пенсия и плюшената играчка е предлог да запазя детското в себе си колкото се може по-дълго.
До тук добре. Обаче после,след като имах време да опозная Дуцко по-отблизо,намерих някой доста интересни сходства помежду ни:

1. Предполагам,че избора на порода в никакъв случай не е случаен! Това би трябвало да е питбул (или поне така пишеше на етикета). А какво прави един питбул най-добре: хапе! И аз хапя. Не буквално де,споко,но има моменти,в които както казва Дуцка "изгрубявам".

2. Дуцко има звънче. Аз пък имам голяма уста. Общото между двама ни е,че издаваме прекалено много шум и нерядко дразним околните.

3. Е няма как да подмина големите,дълбоки,кафяви очи,които имаме аз и Дуцко. И прекрасния,по кравешки,невинен поглед!

4. Нетипично за един питбул,Дуцко обича да го гушкат. Аз също. Демек,и двамата сме любвеобилни същества. (Тези,които са се сблъсквали и с не дотам любвеобилната ми страна,да мълчат,моля.)

След подробен анализ на приликите ни,бих казала,че Дуцка определено знае какъв подарък би ме зарадвал най-много!(и най-много ще ми ходи,де) Ето затова си я обичам нея,защото ми е досетливичка....и защото ми подарява подаръци,но това не е толкова важно :D

P.S. Дуцко,Дуцке,обичкам ви и двамата тооооооолкова много!!!