петък, 20 март 2009 г.

Абсурд

Абсурд. Ето това май е най-точната дума,с която да опиша себе си и държанието си в последно време. Не стига,че си позволявам да пристъпя поставените от мен самата граници,ами направо си противореча. Което,да си го кажа направо,хич не е в мой стил,но явно дори и при моите правила се пръква по някое изключение. Ок,проблема не е в изключенията,а в това за кого или за какво ги правя.
Уж си обещавам да сложа точка,а вместо това започвам съвсем ново изречение-за жалост пак по старата тема. И така края се превръща в ново начало или с други думи-запявам старата песен на нов глас. И в това няма лошо,по принцип,ама поне да си вземах бележка от предишния,прецакал се,опит. А аз,като абсолютен кон с капаци,се юркам напред-назад и се правя,че всичко е ок.
Тъй като и на мен самата не ми е много ясно,за какво,аджеба,говоря,ще взема да сложа край на супер малоумната метафора,в която се наших и ще говоря по същество.
Проблема е в прошката.
Като се сетя,че самата аз неотдавна посветих един не особено гениален пост на този благороден акт на всеопрощението,в който категорично твърдях,че АЗ не прощавам и не забравям,чак си се чудя на акъла...понеже това ми твърдение се оказа в последствие абсолютна фикция! Че прощавам,прощавам. То се е видяло,че и аз като повечето хора си имам по някоя и друга слабост,която околните умело използват при всяка отдала им се възможност. Или ако трябва да съм максимално точна,става дума за един индивид,който умее до такава степен да ме манипулира,че сигурно бих му простила и убийство. (Е,освен ако не е моето,защото аз достатъчно много му лазя по нервите.)
Какво ли не съм му прощавала-то не беше просташкото му държание,то не бяха интригите и униженията,на които ме е подлагал (къде нарочно,къде без да иска). Но явно каквито и чувства да храня към него са безгранични,щом смогвам всеки път да простя,да забравя и да обърна нова страница.
Но явно съм си такава...или поне спрямо него. И за жалост,той си го знае и умее да го използва.

Няма коментари:

Публикуване на коментар