неделя, 25 януари 2009 г.

Широко затворени очи

Малцината,които следят блога ми,се запитаха,защо съм спряла да пиша? И като всеки въпрос,пробуди у тях множество догадки,коя от коя по-оригинални сами по себе си.
Някой изразиха мнението,че най-вероятно ми липсва вдъхновение. Онази така наречена съзидателна сила,която те тласка към новото,непознатото. Онази „муза”,която каца на рамото ти и тихичко ти шепне на ушенце,какво и как трябва да направиш,за да бъдеш разбран и приет. И не на последно място-оценен.
Други застъпиха тезата,че явно съм се изчерпала откъм творчески идеи и нямам нищо ценно,което да споделя. Не знам,може и да са прави.
Но като всеки въпрос,и този,не по-малко от останалите,заслужава задоволителен отговор. Така че,нека да сложа край на досадната авторска вметка и да мина към същественото.

Не пиша,защото вярвам,че всяко написано нещо,само по себе си е изкуство,без значение дали е разбрано или не. И както доброто вино,трябва да отлежи преди да бъде поднесено,за да носи наслада и удовлетворение. А не просто да служи за утоляване на жаждата. Или иначе казано,избягвайки от метафората,да задоволи простия и първичен инстинкт на споделяне. И ако мога да си позволя да цитирам една мисъл,която страшно много ми допадна: „Всичко,което правим,е изкуство.А изкуството не бива да се претупва.”
Не твърдя,че написаното от мен, би могло да се тълкува като изкуство в неговия общовалиден смисъл.О,не! Далеч съм от тази мисъл! Но за мен,писането е рядка възможност да изразя себе си и начина си на мислене. Вярвам,че писането е своеобразен триумф на творческата мисъл и себедоказване. Затова,според мен,за да пишеш,преди всичко трябва да си наясно със себе си.
И аз не пиша точно по тази причина.

Един много близък и ценен от мен човек ми беше казал,че ако някой съумее да преобрази култивираната болка в съзидателна сила,то той достойно може да се нарече творец. Може и да е бил прав. Не знам. Надявам се.
Напоследък съм доста напред с култивирането. И същевременно толкова далеч от съзиданието.
Все още съм някъде там между заблудата и прозрението,между предателството и прошката,между градивното и изпепеляващото. В онзи до болка познат коловоз,от който май няма излизане. Остава ми само да вървя напред,защото да се връщам назад е твърде късно. И твърде глупаво.
И аз си вървя, широко затворила очи, спъвам се, падам, отупвам се и продължавам. Не защото толкова ми се върви,а защото ме е страх,че ако спра,всички онези култивирани емоции ще ме застигнат.
Ето ме днес. Осъзнавам,че никога няма да избягам от случващото се. Осъзнавам,че докато съм вървяла като кон с капаци по познатия коловоз,съм се разминала с онези,които преди ми подаваха ръка. И сега сме далечни. Чужди. „ Близки непознати” както се пее в една песничка.
Но за обратен завой вече е късно.
Замислих се,че дори причиненото някога от мен сега ми се връща. Че преди,когато неволно съм наранявала,не съм и очаквала,че някой ден може и мен да ме наранят пак така-неволно. Или не чак толкова. (Все пак стореното в нетрезво състояние не може да се тълкува като неволно,но нека не изпадам в лирични отклонения.)
Но продължавам да вървя. Подминавам гара „Прошка”. От нея вече няма смисъл. Защо да облагодетелствам някого,който в един определен момент е решил сам да се облагодетелства от моето отсъствие? Наречете ме злопаметна,ако ще дори егоистка. Но самосъхранението преди всичко.
Чудя се още колко ли път ми остава преди да ми се изясни цялостната концепция за живота,приятелството и любовта. Предполагам,че бая.
Ама както се казва: Гъз път да види!

Няма коментари:

Публикуване на коментар