Найш кво, аре само да не ме занимааш...
Омръзна ми вече да съм кошче за душевни отпадъци. Като онея софийските-претъпкани, миризливи. Явно обаче масата хора са решили,че я на челото,я на гърба ми пише "кофа за смет" и ме тъпчат до козирката с техните боклуци.
Ок,нямам нищо против споделянето,наистина. Обаче вече ми дойде до гуша отвсякъде да ме залива негативизъм и недоволство.
Търпение,търпение,ама и то е до време. Е,днес в 211-ката кофата окончателно преля. Качва се на университета привидно мила старица,леко прегърбена,някак си нереална със синята си коса и тревисто зеленото палто. Озърта се наляво-надясно,автобуса-фул. Поглеждам я и тя ме поглежда жално-жално и докато се усетя вече и правя място да седне. И какво,направи добро-яж лайно. Женицата ме нарочва за неин изповедник и си почва пледоарията: "Ех,с тая малка пенсия кое по-напред...и децата не идват да ме видят....и внуците не се сещат за мен. Пък съм стара вече,изкуфяла. Ех,Петре,Петре,добре ти е на тебе там,горе. Ни ток,ни вода плащаш. Пък аз,горката......".
Другото не го чух,бях твърде заета да броя метрите до най-близката спирка.
3..2..1. Вратите се отварят и моя милост излита със скорост в пъти над допустимата,за пореден път заляна от чуждите проблеми.
Като че си нямам достатъчно мои.
Няма коментари:
Публикуване на коментар