понеделник, 13 юли 2009 г.

Oh, we wont give in, lets go living in the past

Слизам на спирката. Забързвам към автогарата, препъвам се леко,озъртам се сконфузено наоколо и се затичвам към вече потеглящия автобус. Момчето на първата седалка учтиво ми предлага мястото до себе си. Пита ме нещо за времето. Очевидно се опитва да завърже разговор. Безуспешно. Не ми се говори. Мълчи ми се. Слуша ми се музика и ми се гледа пейзажа.
Май пак ми се живее повече във вчера,отколкото в днес.
Усещам как носталгията у мен се надига,приижда,разлива се в съзнанието ми,изпълва дробовете ми и не ми дава въздух. В мислите ми изплуват разни лица,жестове и реплики,които моя милост с много постоянство се е опитвала да закопае дълбоко в миналото. Не непременно защото всички те са били лоши,напротив,а просто защото съм си дала сметка,че от тези мои пътувания назад във времето много полза няма. Даже хич. Добри или лоши,веднъж завършили,нямат място в настоящето.
Е,днес подсъзнанието ми,незнайно защо (разбира се,че е незнайно,ако не беше,щеше да е просто съзнание,не подсъзнание),реши да ми изиграе лоша шега като изтипоса на пътя ми един..да го наречем стар приятел. Само дето не беше баш той,а някакво негово бледо копие,но все пак достатъчно достоверно за да ме заблуди в първия момент. И май толкова ми стигаше,един кратък миг на съзерцание ми бе достатъчен за да попадна пак във водовъртежа на спомените. Ех,спомени,спомени....Примамват те,ласкаят те докато не паднеш пак в мрежите им. Пълнят очите,но оставят ръцете ти винаги празни. Не,благодаря.

П.С. И все пак беше хубаво да те видя отново,Б.,макар да не беше ти...

П.С.2. Май старите спомени и хората,с които ги свързваме,не могат да бъдат потулени и забравени току-така. Човек просто трябва да се научи да живее с тях.

1 коментар:

  1. "И все пак беше хубаво да те видя отново,Б.,макар да не беше ти..." - случвало ми се е и на мен, много странно е усещането; сякаш човекът по някакъв начин ти праща сигнал...

    ОтговорИзтриване